И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Откъде да съм знаел, че моят домакин тая вечер ще трябва да извърти петдесет мили, умножете го по едно цяло и шест километра, за да видите колко път му дръпна на едната страна, после още толкова на другата, за да ме посрещне. Скъп гост, няма що!…
Но не по-малко трогателен случай имах и в Салинас няколко дни по-късно, когато закъснявах за летището, а отново дълбоко и трайно обърках пътя. Нямах никакъв шанс за малкото време, което оставаше до излитането на самолета, да се оправя сам. Излязох встрани от платното и махнах с ръка на първия камион.
Стотици видове са камионите в Америка. Най-различни марки, най-различни конструкции. А този беше един стар, много стар форд. Човекът, който стоеше зад волана, също беше стар. Може да беше на около осемдесет, може и повече. И приличаше поразително на Фернандел.
Фернандел спря своя стар камион. Цялата машина се раздруса, разскърца, заохка, имах чувството, че само още няколко такива спирания й трябваха, за да каже: дотук бях… Горе-долу така изглеждаше и човекът. Вратата на камиона вече не можеше да се затвори и той я беше вързал с тел.
И в Америка телта значи нещо, както се вижда, не само в България.
Човекът се зае да ме упътва, а аз гледах ту него, ту камиона му. Най-малко петдесет години те бяха живели с камиона си един до друг, един за друг и като че бяха се сраснали. Бялата коса на стареца беше част от изтърбушеното електрическо табло, кривите вече пръсти на ръката му като че бяха се схванали о кормилото и не можеха повече да се откопчат. Краката му като да не можеха да се отлепят от ожулените и изкривени в единия си край плочки на педалите. Къде ли не бяха пътували тия старци, какво ли не бяха работили? Отдавна и на единия, и на другия им беше дошло време за почивка. Но бях сигурен, че без камиона си старецът не можеше изкара и година. Ала и без стареца си камионът не щеше да измине и 100 км още.
Скоро, много скоро единият от тях щеше да изостави другия. Не можех да кажа само кой пръв…
Американският Фернандел дълго ми обяснява къде да завия, кой път да хвана, колко по него да карам, та после отново да се отклоня. Ала погледът ми изразяваше не само празнота, но и известно отчаяние, че няма да се справя с положението си. Тогава старецът махна с ръка да го следвам. Моторът изхърка, скоростите претракаха, старите предавки се захапаха, камионът отново тръгна.
И ме води този стар човек 45 мили — ни повече ни по-малко… Отклони се на едно място, а на мен ми посочи с ръка пътя. На фона на минаващите край нас нови, лъскави, мощни машини старецът и камионът му бяха истинска архаична гледка от миналия век…
Останах сам. Скоро щях да бъда на летището, а онзи стар камион с онзи стар човек, който толкова път извървя заради един непознат, онази уморена ръка с изкривени пръсти, които ми махаха за сбогом, и досега са в душата ми…
Доброто не се е свършило по земята. Само че един въпрос ме мъчи: колко души в България щяха да направят като стареца?
… Стоя пред бензиностанцията и чакам! Мина още един час, бензинаджията ме пита откъде съм, накъде съм… Чудя се да издавам ли гордото си национално присъствие, или по познатия начин да топя югославяните… Човекът ме кани вътре в бензиностанцията, предлага ми кафе… Благодарим… Стига, дето ми даде телефона си. Ние в българските бензиностанции какви милни очи въртим, ако трябва до тоалетната да идем… А за кафето ще почакаме още… По едно време спря една не много голяма кола, от нея слезе черен човек, огледа се и тръгна към мен… Давам знак, че съм още жив, и също слизам от колата. По очите ми личи, че аз съм този, когото чака, по неговите — че такова безпомощно говедо като мен търси. Европа, а! Един адрес не мога да намеря…
— О’кей — казва той, както казват всички американци, преди да започнат разговора, и ми подава ръката си… — Ай ем мистър Кросли…
— Ай ем мистър Семов — казвам… Нито се хвърли на врата ми този човек, нито слово за добре дошъл произнесе, нито се хвана да ахка колко път е бил до тук, докато ме намери, та да разбера и аз на какви жестове са способни американците… Онова, което бях забелязал вече, че американците никак не се впечатляват от чужденците, отново е налице. Че няма и повече приказки.