Проклетата кауза

— Не знам. Бях тук и работех върху случай. Въобще не говорих с него. Сега ми се иска да го бях направил.

Той се качи на малката стълба и започна да снима трупа.

— За дълго ли си в града?

— Не знам — отговорих.

— Е, ако имаш нужда от помощ в Тайдуотър, на разположение съм.

Светкавицата проблесна и той зачака излизането на снимката.

— Не помня дали ти казах, но Джини отново е бременна и вероятно ще се зарадва да се изнесе за известно време от къщата. Тя обича океана. Кажи ми името на детектива, за когото се тревожиш, и аз ще се погрижа за него.

— Иска ми се някой наистина да го направи — казах. Светкавицата отново проблесна, а аз се замислих за къщата на доктор Мант. Не можех да си представя, че мога да настаня Филдинг и жена му там или дори някъде наблизо.

— Бездруго е по-разумно да останеш тук — добави той. — А и се надявам, че доктор Мант няма да остане завинаги в Англия.

— Благодаря ти — казах трогнато. — Чудесно ще е, ако можеш да отиваш там няколко пъти седмично.

— Няма проблеми. Можеш ли да ми подадеш Никона?

— Кой по-точно?

— Ами онзи с единичния рефлективен обектив. Мисля, че е в онзи шкаф там — посочи той.

— Ще направим график — казах, като му подадох апарата. — Но вие с Джини няма нужда да отсядате в къщата на доктор Мант, повярвай ми.

— Проблем ли имаше? — запита той, като ми подаде новата снимка.

— Марино, Луси и аз започнахме Новата година с нарязани гуми.

Той отпусна фотоапарата и ме погледна шокиран.

— Мамка му. Да не е било случайно?

— Не мисля така.

Качих се с асансьора на следващия етаж и отключих кабинета си. Видът на коледния подарък от Едингс ми подейства като шамар. Не можех да го оставя на шкафа, затова го взех в ръце, но се оказа, че няма къде да го преместя. За момент обикалях наоколо объркана и притеснена и накрая го върнах на старото му място, защото не можех да го изхвърля, а и не исках да притеснявам някой друг от колегите си със спомени за него.

Хвърлих един поглед към кабинета на Роуз и не се изненадах, че тя все още не бе пристигнала. Възрастта на секретарката ми вече бе доста напреднала и тя не обичаше да шофира из центъра на града дори при най-хубаво време. Закачих си палтото и внимателно се огледах наоколо, доволна, че всичко изглеждаше наред, с изключение на почистването, но чистачите идваха след работно време. Обаче никой от «санитарните техници», както ги наричаха в общината, не искаше да работи в нашата сграда. Само няколко човека се бяха задържали за по-дълъг период, но и от тях никой не би слязъл долу.

Наследих кабинета си от предишния главен съдебен лекар, но освен ламперията нищо не напомняше за онези задимени с цигари дни, когато патолози като Кагни пиеха бърбън с ченгетата и директорите на погребалните бюра и пипаха труповете с голи ръце. Предшественикът ми не се бе притеснявал особено с резултати от проби с алтернативен източник на светлина и ДНК.

Спомних си първия път, когато ми показаха това място. Доктор Кагни бе починал наскоро и аз кандидатствах за мястото му. Бях огледала мъжкарските сувенири, изложени гордо из целия кабинет, и когато единият се оказа силиконов имплант за гърда от изнасилена и убита жена, се изкуших да си остана в Маями.