Проклетата кауза

— Не мога да споделя подробностите, защото става дума за случай, по който работя — започнах.

— Разбирам — кимна госпожа Едуардс.

— Достатъчно е да се каже, че ми се наложи да прегледам една сатанинска библия. Не става дума за боготворене на дявола, но все пак за нещо ужасно и зло.

Тя не реагира, а продължи да ме гледа в очите.

— Луси също. Луси е двадесет и три годишната ми племенница. Тя също прочете книгата.

— И в резултат на това имате някакви проблеми? — запита госпожа Едуардс.

Поех си дълбоко дъх и се почувствах доста глупаво.

— Знам, че това звучи странно.

— Не, разбира се. Никога не трябва да подценяваме силата на злото и трябва да избягваме да се докосваме до него, когато това е възможно.

— Не винаги мога да го избягна — казах. — Обикновено точно злото довежда пациентите ми при мен. Но рядко ми се налага да чета книги като тази, за която говоря сега. Започнах да сънувам кошмари, племенницата ми се държи странно, а тя прекара доста време с книгата. Най-вече се тревожа за нея. Затова съм тук.

— «Трябва да продължиш с нещата, които си научил и в които си се уверил» — цитира тя. — Наистина е просто — добави тя усмихнато.

— Не съм сигурна, че разбирам — отговорих объркано.

— Доктор Скарпета, няма лечение за това, което току-що споделихте с мен. Не мога да поставя ръце върху вас и да отпъдя тъмнината и кошмарите. Отец О’Конър също не може. Нямаме ритуал или церемония, които да свършат тази работа. Разбира се, можем да се молим за вас и ще го направим. Но това, което вие с Луси трябва да направите сега, е да възвърнете собствената си вяра. Необходимо е да се върнете към това, което ви е давало сила в миналото.

— Точно затова дойдох тук днес.

— Добре. Кажете на Луси да се върне към религията и да се помоли. Тя би трябвало да дойде на църква.

Помислих си, че доста ще се учудя, ако Луси наистина отиде на църква, а страховете ми се увеличиха, когато си влязох вкъщи. Още нямаше седем часа, а Луси беше в леглото.

— Спиш ли? — запитах, като седнах до нея и поставих ръка на гърба й. — Луси?

Тя не ми отговори. Бях благодарна, че поне колите ни не бяха пристигнали. Страхувах се, че тя може да потегли към Шарлътсвил и да повтори всички ужасни грешки, които бе допускала преди.

— Луси — казах отново. Тя бавно се обърна.

— Какво?

— Просто искам да видя как си.

Видях я да си бърше очите и осъзнах, че не е спяла, а е плакала.

— Какво има? — попитах.

— Нищо.

— Знам, че има нещо. Време е да поговорим. Напоследък не си на себе си, а аз искам да ти помогна.

Мълчанието не се наруши.