Проклетата кауза

— Док, трябва да те питам нещо — най-после каза той, когато намали пред будката за пътна такса и шумът от веригите замря. — Смяташ ли, че Луси е добре?

— Всеки сънува кошмари — отговорих.

— Ей, Бонита — извика той на служителката, като протегна картата си през прозореца, — кога ще направиш нещо по въпроса за времето?

— Не ме обвинявай за това, капитане — ухили се тя и вдигна бариерата. — Каза ми, че ти отговаряш за това.

Жизнерадостният й глас ни последва по пътя, а аз се замислих колко е тъжно, че живеем във време, когато дори продавачите носеха гумени ръкавици от страх да не би да докоснат нечия заразена плът. Зачудих се дали щеше да се стигне до момент, когато всички ние да живеем в камери, за да не умрем от болести като треската «Ебола» или СПИН.

— Просто ми се струва, че се държи малко странно — продължи Марино, като вдигна прозореца си. — Къде е Джанет? — добави той.

— Мисля, че е в Аспен със семейството си.

Той се загледа напред, без да проговори.

— След това, което се случи в дома на доктор Мант, не я обвинявам, че е разстроена.

— По дяволите, обикновено тя е човекът, който си търси белята — каза той. — Тя не се притеснява. Точно затова Бюрото й позволи да се набута в ЕСЗ. Не можеш да си позволиш да се разстройваш, когато си имаш работа с терористи и бели супермъже. Не лъжеш, че си болен само защото си сънувал някакъв шибан кошмар.

На магистралата Марино зави към отбивката за Седма улица, после по старинните павирани улички на «Шокхоу Слип» и накрая зави на север по Четиринадесета, където работех всеки ден, когато се намирах в града. Офисът на главния съдебен лекар на Вирджиния, или ОГСЛ, беше солидна сграда с гипсова мазилка и малки тъмни прозорци, които ми напомняха за зловещи, подозрителни очи. Те гледаха към копторите на изток и банковия район на запад, а над главите ни се виждаха магистрали и железопътни линии, прорязващи небето.

Марино спря на задния паркинг, където стояха впечатляващ брой коли, като се има предвид състоянието на пътищата. Застанах пред затворената врата на гаража и отключих малката странична врата. Тръгнах по рампата, предназначена за носилките, влязох в моргата и чух гласовете на хората, работещи надолу по коридора. Залата за аутопсии се намираше до гигантския хладилник, а вратите й бяха широко отворени. Влязох вътре в момента когато заместникът ми, Филдинг, сваляше няколкото тръбички и катетри от тялото на млада жена, разположено на втората маса.

— Ти с кънки ли дойде? — запита той, не особено учуден, че ме вижда.

— Почти. Днес може да ми се наложи да карам микробуса. В момента съм без кола.

Той се наведе по-близо към пациентката си и леко се намръщи, докато разглеждаше татуираната около увисналата лява гърда гърмяща змия, чиято зейнала паст бе насочена към зърното.

— Кажи ми, моля ти се, как може да се издокараш с нещо подобно? — запита Филдинг.