Проклетата кауза

— Яде ли достатъчно? — запитах, като я погледнах в огледалото над мивката.

— Аз никога не ям достатъчно — раздразнено отговори тя. — Обади се някой си Дани от офиса ти в Норфолк. Каза, че службата за съобщения се свързала с него относно колите ни.

За момент не се усетих, после си спомних.

— Дадох номера на офиса на хората от пътна помощ — казах и избърсах лицето си с меката хавлия. — Предполагам, че са открили Дани в дома му.

— Както и да е. Той иска да му се обадиш.

Племенницата ми ме загледа строго в огледалото, сякаш бях извършила нещо лошо.

— Какво има? — запитах.

— Трябва да се измъкна оттук.

— Ще се опитам да уредя утре да докарат колите ни — отвърнах огорчена.

Излязох от банята и тя ме последва.

— Трябва да се върна в университета.

— Разбира се, Луси.

— Не разбираш. Имам ужасно много работа.

— Не знаех, че курсът ти или каквото всъщност е, вече е започнал.

Влязох във всекидневната и се отправих към бара.

— Няма значение дали е започнал. Имам да уреждам сума ти неща. И не знам как ще уредиш да докарат колите ни. Вероятно Марино ще може да ме закара да си прибера моята.

— Марино е зает, а планът ми е съвсем прост — казах. — Дани ще докара колата ми в Ричмънд, а той има един свестен приятел, който може да шофира твоя «Събърбан». После Дани и приятелят му ще вземат автобуса до Норфолк.

— По кое време?

— Това е единственият проблем. Не мога да позволя Дани да свърши тази работа преди края на деня, защото той няма право да докара личната ми кола в работно време.

Отворих бутилка шардоне.

— Мамка му — изруга Луси нетърпеливо. — Значи и утре няма да имам транспорт.

— Страхувам се, че и двете сме така.

— Какво ще правиш тогава?

Подадох й чаша вино.

— Ще отида в службата и вероятно ще прекарам доста време на телефона. Нямаш ли нещо, с което да се занимаваш в местния ви офис?

Тя сви рамене.

— Познавам няколко човека, които ми бяха колеги в академията.

Е, поне можеше да намери някой познат агент, който да я заведе в спортния салон, където да оправи гнусното си настроение. Едва не го казах на глас, но в последния момент се усетих и замълчах.

— Не искам вино — каза тя и остави чашата на бара. — Мисля да продължа на бира.

— Защо си толкова ядосана?

— Не съм ядосана — отговори Луси, като извади една бира от хладилника и я отвори.

— Искаш ли да седнеш?

— Не. Между другото взех книгата, така че не се тревожи, когато не я намериш в куфарчето си.

— Какво искаш да кажеш с това, че си я взела? — запитах притеснена.

— Почетох малко, докато ти беше на гости на госпожа Едингс — отвърна Луси и отпи глътка бира. — Мислех, че няма да е лошо да я прегледам отново, защото първия път може да сме пропуснали нещо.

— Струва ми се, че я прегледа достатъчно добре — казах спокойно. — Всъщност мисля, че й отделихме повече от нужното време.