Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
— Липсват ми сънищата — каза Ашли. — Липсва ми сънят. Липсва ми всичко.
— Този сън не би ти харесал — увери я той.
— За какво беше?
— Моята смърт. По-точно, смъртта на Майлоу.
Защо не признае поне пред себе си. Той не беше Майлоу. Имаше спомените на Майлоу, ума на Майлоу, но не беше Майлоу, а нещо различно. Не чувстваше, както си спомняше чувствата си в предишния живот на Майлоу. Заради това тяло е. Той погледна надолу към детските си ръце и крака. Твърде млад беше. Проклета да е онази Сирай с желанието й да го убие. Тя обърка времето. И затова още го преследваха остатъците от личността на Саймън, избледняващите негови спомени. Не на шега каза на Джан, че една част от него още я вижда като своя майка, в същото време той преживяваше и призрака на сексуалното желание, което някога бе предизвиквала в него. Усмихна се криво на тавана.
— Аз съм само смесица от призраци, Ашли. Всъщност аз съм мъртъв.
— И аз съм мъртва. Но ти поне имаш тяло.
— Ти това ли наричаш тяло? — Той се изправи. — Я ме погледни, призракът на мъж, преживял четиристотин години и отгоре, в тялото на момченце, което още не е навлязло и в пубертета. — Той повдигна с пръсти малкия си пенис и се разсмя. — Можеш ли да повярваш, че някога съм бил свръхчовек?
— Но ти продължаваш да растеш — напомни Ашли.
— Вярно, но никога няма да стана мъжа, който бях. Аз… тоест Майлоу се погрижи за това. Не притежавам всички негови генетични усъвършенствувания. Никога няма да имам неговата сила или бързина.
— Но нали си негов клонинг? — попита Ашли. — Предполагам, че имате еднаква ДНК.
Той врътна глава отрицателно.
— Не, моите генинженери измислиха начин да подсигурят, че аз няма да съм еднакъв със… себе си, какъвто бях. Не съм пълен клонинг. Квазиембрионът, закачил се за матката на Джан е отмъкнал малко и от нейната ДНК, за да намали някои от първоначалните генетични предимства на Майлоу.
— Но нали все пак си безсмъртен?
— О, да! — каза той и се ухили цинично. — Поне толкова безсмъртен съм, колкото беше и Майлоу. Да се надяваме, че с по-голям успех ще бъда безсмъртен.
— Но днес вече почти се провали.
— Да не би аз да не зная това.
Той искрено се уплаши, когато два паяковидни робота го сграбчиха в коридора след излизането му от спалнята на Джан. Един от тях се канеше да му пререже гърлото с някакъв инструмент, но острието замря на сантиметри от плътта му. Досети се, че Джан е заповядала да го убият, но не са й стигнали сили да го направи. В последния миг е отменила заповедта си.
— Ако се бях включила към Карл по онова време, щях да ги спра — каза Ашли. — Знаеш това, Майлоу. Но бях заета да стрелям по птици.
— Не е нужно да се извиняваш — неискрено каза той. — Но би могло пак да се случи. Рано или късно омразата й към мен ще надделее нежеланието й да нарани тялото, принадлежало на нейния син.
Ашли въздъхна.
— Преди харесвах Джан, но напоследък е нетърпимо скучна.
— Ще трябва нещо да направим с нея, нали? — попита Майлоу гладкия таван.
— Ами ще трябва! — съгласи се Ашли.
Глава тринадесета
Летеше на височина почти четиридесет хиляди стъпки и с максимална скорост, в един момент неговият радар откри флотилията на жената. Той веднага заповяда на Играчката да направи остър завой, защото Небесният Ангел би могъл да има не по-малко усъвършенстван радар от неговия. Но още преди да завърши изречението, Играчката каза:
— Рин, засечени сме от радар.
— По дяволите! Исках да ги изненадам. Както и да е, вече нищо не може да се направи. Връщаме се към „Господаря Мордред“. С максимална скорост.
— Намерихте ли ги? — попита дукът.
Рин кимна и посочи точното място на голямата карта, разгърната върху овалната маса във „Военната зала“. На една от стените висеше огромен гоблен, изобразяващ неправдоподобни бойни подвизи при превземането някога на въздушния кораб от прародител на дука. Освен дука и барон Шпанг, неколцина други барони бяха насядали около масата. Повечето носеха лъснати до блясък леки церемониални ризници, сякаш се готвеха всеки миг да влязат в битка. Принц Дарси също присъстваше, ръката му висеше на превръзка. Избягваше да среща погледа на Рин.
— Толкова далече на север — каза дукът, вперил поглед в картата. — Не разбирам. Предполагам, че са се движили на юг, когато ги забелязахте?
— Не. Стояха на едно място. При това на малка височина. Около хиляда стъпки. Моят радар показа някакви сгради на земята, така че би трябвало да са над някакъв град или село.
Дукът смутено подръпваше брадата си. Барон Шпанг каза:
— Значи, би трябвало да прехванем нейната флотилия след около денонощие, ако техниците успешно поддържат скорост от тридесет мили в час и ако не ни попречи лошо време. И ако предположим, че нейната флотилия не се премести междувременно.