Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
Чу трополенето на ботуши по стълбата. Притисна се до стената, сподавяйки кашлицата.
Само да не беше толкова студено. Да не бе тъй уморен…
В ключалката щракна ключ. Той вдигна юмрук в очакване на похитителите си. Появи се сянка, която се приближи в тъмнината. Дочу звън на ламарина.
Сега!
Ботушът му се блъсна в стена от кости и мускули. Изсипа се яростна ругатня. Но това бе последното, което чу Джеймс Камърън. В следващия миг в лицето му се заби юмрук, той изстена и се стовари на земята.
— Върни го в леглото. — На вратата стоеше набит мъж. Нащърбен белег разделяше на две бузата му. Той направи рязък жест на едрия си придружител и подритна Камърън с върха на ботуша си. — Вече няма да ти създава неприятности.
Той се усмихна и белегът отвратително се нагърчи.
— Сложи му повечко лауданум в храната. И го завий. Цяла нощ е кашлял. По дяволите, кой би помислил, че старият кресльо е със скапани дробове?
Очите му се присвиха, когато съучастникът му метна дрипавото одеяло върху неподвижното тяло на Джеймс Камърън.
— Аха, трябва да се грижим за него. — Той студено се изсмя. — Че кой би искал храбрият ни английски приятел да умре, преди да са ни платили?
По дяволите. Прилича на опашка пред вратите на ада. Морлънд мърмореше с досада, гледайки безкрайната редица спрели карети.
Планирал бе да закъснее с не повече от половин час. Според светските разбирания за точност това бе неприлично рано. Ала не бе включил в сметката тази навалица.
Той се навъси и си спомни казаното от херцогинята пред Чеси: „Нищо особено, няколко стари приятели.“
Морлънд мрачно се усмихна. Няколко стари приятели, как не! Сигурно са поне петдесет карети! Ако закъснее с по-малко от час, пак ще има късмет!
Тогава го осени догадка. Тази вечер щеше да е една от първите обществени появи на Уелингтън, откакто се бе завърнал от Пиренейския полуостров.
Херцогиня Кранфорд ли нямаше да си осигури такъв триумф!
Морлънд въздъхна, облегна се и зачака. За миг устните му се изкривиха в цинична усмивка. Винаги можеше да отвори вратата и да тръгне пеш. Щеше да е пред входа на херцогинята след пет минути.
Но човекът, който изминаваше по двадесет мили на ден на Пиренейския полуостров и бе преживял смъртоносния преход през ледените планински дефилета край Коруня, знаеше, че тази вечер и дума не можеше да става да пристигне пеш.
Лондон си имаше собствени, непоклатими закони. И Морлънд знаеше, че в известен смисъл те са не по-малко сурови и безпощадни от законите на войната, с които се бе сблъскал в Испания.
— Ах, Морлънд, ето къде си. Страхотна навалица, нали?
Натруфен в червена коприна и пищно изобилие златни ширити, сър Реджиналд Фортескю оглеждаше ослепителното множество през сребърния си монокъл.
— Всички са се отзовали на поканата. Дори Рейвънхърст и безподобната му съпруга. — Контето свали монокъла. — Ще трябва да й поднеса почитанията си Виконтесата ми каза за една чудесна стара кръчма, когато минавах през Рай. Нарича се „Ангела“. Известна ли ви е?
Морлънд изгледа суетното човече с неразгадаема усмивка.
— Това име ми говори нещо.
— Чудно местенце. Ами съдържателят… май беше Хобхаус. Истински цар! Има от най-доброто бренди, което съм опитвал извън Париж. Е, трябва да вървя и да благодаря на скъпата дама. Дано само мъжът й да не се навърта наоколо. По дяволите, ужасно е да обсебиш така собствената си съпруга!
Силно шумолейки с коприната върху себе си, сър Фортескю потъна в морето от сатен и дамаска.
Морлънд не успя да сдържи горчивата си усмивка.
Много добре си спомняше старинната кръчма от четиринадесети век на „Мърмейд Стрийт“. Преди да стане виконтеса, Тес Лейтън беше усърдната й стопанка. И оттам ръководеше дръзката контрабандна операция с Франция, толкова успешна, че лорд Рейвънхърст лично се зае с разкриването й. Морлънд предполагаше, че именно там Рейвънхърст си бе изгубил ума по смелата жена, чийто смях така и не успяваше да прикрие огромната, поглъщаща я мъка.
А мъката бе нещо, което Морлънд познаваше твърде добре.
В този миг лека ръка докосна китката му.
— Пак ли бленуваш? И то по време на събитието на годината?
Морлънд се обърна и видя херцогиня Кранфорд, която го изучаваше с присвити очи. Той изруга наум, молейки се меланхолията да не се е изписала на лицето му.
То вече грееше, когато графът погали крехките пръсти на херцогинята.
— Съвсем не, Ваша светлост. По-скоро пресмятах дали ще се намери местенце за закъснелите нещастници.