Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
Чеси се извърна от огледалото.
— Да, мадам Гре наистина е надминала себе си. Не мога да се позная.
— Разбира се, че сте вие, мис. А като се прибавят красивата карета и изисканите ви обноски… — каза уверено камериерката, явно доволна от работата си. Едва ли едно на хиляда момичета се е появявало в обществото в такъв блестящ вид, помисли си самодоволно тя.
Ала Чеси, застинала пред овалното огледало, изпитваше единствено страх от предстоящата вечер и морето от непознати лица. Успокояваше я само мисълта, че херцогинята ще е там и че бе заявила, че с радост ще я придружава.
— Сега ли да сложа цветята, мис? — Камериерката вдигна две нежни парникови гардении. Когато Чеси разсеяно кимна, тя втъкна бледите цветове в пищните синьо-черни коси. — О, мис, вие сте самата прелест. Като настъпваща пролет. — Жената поруменя, смутена, че възторгът й може да се изтълкува като дързост. Но Чеси само се засмя.
— Тъй ли смятате, мис Хендърсън? Аз по-скоро се чувствам като зима. Но ви благодаря за прекрасния комплимент.
В отговор камериерката се изчерви.
— А сега огърлицата?
Чеси кимна. Огърлицата излъчваше неземно сияние на трепкащата светлина на свещите. Върху релефния златен медальон двата императорски дракона сякаш кръжаха, оспорвайки си нешлифованите рубини, смарагди и аметисти, пръснати около тях.
Бе се разделила с гривната, но знаеше, че никога не ще се откаже от огърлицата.
— О, мис, толкова… толкова е красива. Достойна за императрица, така си е. — Камериерката благоговейно гледаше как Чеси закача безценната огърлица на шията си. Последваха и обиците.
Усети хладния допир на метала, но ефектът бе поразителен. Златото и перлите сякаш осветиха кожата й, а цветните скъпоценни камъни допълваха съвършено роклята.
На вратата се почука. Суидин стоеше неподвижно, със сурово обрулено лице.
— Каретата е долу, мис. Готова ли сте?
Сърцето на Чеси подскочи. Каретата? А после какво? Море от зложелателни лица? Тълпа от светски красавици, готови да я разкъсат на парчета?
Чак сега напълно осъзна какво се готви да направи. Това вече не бе игра, шега между нея и херцогинята, за да натрият носа на Тони Морлънд. И докато стоеше ужасена пред овалното огледало, Чеси изпита неудържимо желание да изпрати бележка на херцогинята и да се извини, че е болна.
Милостиви Боже, ами ако й се наложи да прочете нещо? Някакво меню или дори програма за танци? Чеси изтръпна. Колко ще се радват надутите английски дамички!
Ами ако просто не й обърнат внимание? На скованата чужденка от затънтената колония?
Чеси изпъна гърдите си. Страхът й бе недостоен за дъщерята на Джеймс Камърън. Не беше стигнала дотук, за да подгъне колене накрая! Точно когато баща й тъй отчаяно се нуждаеше от нея…
— Благодаря ви, мис Хендърсън. Направихте цяло чудо.
Когато камериерката излезе, Чеси погледна Суидин.
— Е, стари приятелю? — промълви тя. — Как е? Чувствам се страшно неловко и вече мечтая за костюма си от еленова кожа и смачканата сламена шапка, с които копаех. Никога не са ми допадали такива фини неща. — Докато говореше, заглади една пищна гънка в тъканта.
Старият слуга изумено клатеше глава.
— Май вече никога няма да ви възприемам като мъжкарана, мис. Не и след като ви видях тъй нагласена. Татко ви би се гордял с вас. Само да можеше да ви зърне.
Болка стегна гърлото на Чеси.
— Така ли смяташ, Суидин? Това би трябвало да ме окуражи. — Усмихна се притеснено на слугата. — Може би ще забравя как ми треперят коленете и колко ме стягат обувките.
Тя пое дълбоко дъх, сложи ръкавиците и хвана Суидин под ръка.
— Мисля… мисля, че съм готова.
Лъжкиня, прошепна подигравателният глас, когато тя подхвана полите си и се спусна по стълбите.
О, татко, къде си, толкова имам нужда от теб?
Кингс Чийч Темза
Каютата беше влажна, пропита от миризма на море, сол и риба, каквато имаше в изобилие в корабния трюм. Водата клокочеше и бълбукаше около дървения му корпус.
Мъжът лежеше в тъмнината, ала сънят му не бе спокоен. Току се въртеше, ругаеше и придърпваше оръфаното одеяло, което пазачите му бяха хвърлили върху него.
Влага. Тази вечна влага. И този проклет студ.
Той се закашля по-мъчително от когато и да било. Сякаш тази кашлица нямаше край. Усети вкусът на кръвта да се надига в гърлото му.
С мъка се изправи и тръгна пипнешком към вратата. Време бе да му донесат отвратителната каша, която минаваше за храна. Може би този път, ако чака точно зад вратата…