Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Ако бях религиозен — внезапно рече пилотът, — щях да нарека това отявлен случай на божие наказание.
Шатвикс измънка:
— Хм?
— Сякаш бяхме повалени заради нашето… високомерие ли е думата? Може би горделивост или самонадеяност?
— Високомерие — каза Шатвикс, като най-после вдигна поглед. — Хайде де, нима? В момента не се чувствам надут от гордост. А ти?
— И аз не бих казал, че се гордея с пилотирането си — призна Ла Вентура. — Но не това имам предвид. Мислех защо изобщо дойдохме тук. Трябва да си много самонадеян, за да мислиш, че можеш да разпръснеш хора или пък много близки техни подобия из цялата Галактика. А още по-голяма горделивост е нужна, за да вършиш това да натовариш всичките съоръжения, да пътуваш от планета на планета и всъщност да създаваш хора, да ги правиш годни за всяко място, на което кацнеш.
— Сигурно е така — отвърна Шатвикс. — Но ние сме само един от стотиците заселнически кораби в тази част на Галактиката, така че се съмнявам боговете да са избрали нас като особено грешни. — Той се усмихна. — Ако са го направили, навярно щяха да оставят цял ултрафона ни, така че Колонизационният съвет да научи как сме се сгромолясали. При това, Пол, ние не правим хора. Адаптираме ги; адаптираме ги към сходни на Земята планети, нищо повече. Достатъчно сме разумни или смирени, ако това понятие повече ти харесва, за да знаем, че не е по силите ни да аклиматизираме хора към планета като Юпитер или към повърхността на едно слънце като Тау от Кит.
— Във всеки случай ние сме тук — мрачно рече Ла Вентура. — И без изгледи да се измъкнем. Фил казва, че вече е свършено и с банката зародишни клетки, така че не можем да заселим това място по обичайния начин. Захвърлени сме в един мъртъв свят и дръзваме да се адаптираме към него. Какво ли ще направят пантропистите с непокорените ни тела, дали ще ни присадят перки?
— Не — спокойно отвърна Шатвикс. — Ти, аз и всички останали ще умрем, Пол. Техниката на пантропията не може да се прилага върху тялото; то за цял живот е било фиксирано при зачатието. Всеки опит за преустройство ще доведе само до осакатяване. Пантропията въздействува единствено върху гените, върху факторите, определящи наследствеността. Извън възможностите ни е да вградим перки в тялото ти, така както не можем да ти дадем нов комплект мозък. Вярвам, че ще успеем да заселим този свят с хора, но ние няма да доживеем да го видим.
Пилотът помисли върху тези думи, а стомахът му постепенно се сви и стана като буца лед.
— Колко ни остава? — най-накрая запита той.
— Кой знае? Може би месец.
Преградата, отделяща разрушената част на кораба, бе закрепена на мястото си и през нея минаваше солен задушен въздух, тежък от въглеродния двуокис. Влезе радистът Филип Страсвогъл, оставяйки подире си кални стъпки. И той като Ла Вентура сега бе останал без работа и това явно го дразнеше. Не беше добре подготвен за самоанализ, а както ултрафонът му бе напълно разбит и не реагираше на бързите непрекъснати движения на ръцете му, оставаше му единствено да се самовглъбява, но възможностите на съзнанието му бяха малки. Само поръченията, които Шатвикс му възлагаше, му бяха попречили да изпадне в постоянно мрачно настроение като желиращ колоид.
Той откопча от кръста си един брезентов колан, в чиито гайки като патрони бяха пъхнати пластмасови шишенца.
— Още проби, докторе — каза той. — Навсякъде е едно и също: вода, много мокро. Имам и малко плаващ пясък в единия си ботуш. Открихте ли нещо?
— Доста работи, Фил. Благодаря. Останалите наблизо ли са?
Страсвогъл подаде глава навън и подвикна. Други гласове прокънтяха над калното мочурище. След няколко минути останалите оцелели от катастрофата вече се тълпяха в лабораторията. Солтънстол, главен помощник на Шатвикс — винаги жизнерадостен, с вечно млад дух лаборант, който искаше да опита от всичко по веднъж, включително и от смъртта; Юнис Уагнър, зад чието спокойно лице си почиваше мозъкът на единствения останал еколог в експедицията; Елефтериос Венецуелос, винаги мълчаливият делегат на Колонизационния съвет; и Джоан Хийт, помощник-пилот, чиито задължения, както и тези на Ла Вентура и Фил, сега бяха без значение, но чиято светлокоса глава и дълго, привидно лениво тяло, изглеждаха в очите на Пол по-ярки от Тау от Кит, а след катастрофата — по-ярки и от родното слънце.
Петима мъже и две жени, дошли да заселят една планета, на която „да стоиш“, означаваше да газиш вода.
Те влязоха тихо и се разположиха из кабинета по местата за сядане или за отдих, по масите, в ъглите. Джоан Хийт отиде до Ла Вентура. Те не се погледнаха, но на него му стигаше топлината от рамото й. Нещата не бяха толкова лоши, както изглеждаха. Венецуелос запита: