Новозавладените звезди

Светлината угасна. Протозоата не каза нищо — тя чакаше, докато Лавън се дави и кашля, изхвърляйки последните остатъци околоплодна течност от трахейните си бели дробове, за да всмуче чистата, леденостудена вода.

— Пара? — най-накрая продума Лавън. — Време ли е?

— Време е. — Невидимите реснички потрепваха в равномерен, спокоен ритъм. Всеки отделен микроскопичен процес бръмчеше със собствена променлива скорост — последвалите звукови вълни се разпростираха във водата, като се смесваха и се усилваха или унищожаваха. Докато достигнеше човешкото ухо, съвкупният вълнови фронт се превръщаше в твърде странна, но все пак разбираема членоразделна реч.

— Времето настъпи, Лавън.

— Тъкмо подходящото време — обади се нечий глас от падналия мрак, — ако искаме да изгоним флоските57 от техните крепости.

— Кой се обажда? — запита Лавън, като напразно се обърна по посока на новия глас. — Аз съм също пара, Лавън. Откакто се събудихме, станахме шестнадесет. Ако вие можехте да се размножавате бързо като нас…

— Разумът е по-важен от числеността — прекъсна го Лавън, — факт, който гладниците много скоро ще установят.

— Какво да правим, Лавън?

Човекът сви краката си в колената и потъна в студената тиня на Дъното, за да размишлява. Нещо се плъзна под задните му части и една мъничка спирила58, която се усещаше само при допир, побягна, криволичейки. Той я остави да мине — още не беше гладен, а трябваше и да мисли за гладниците — за ротаториите. Не след дълго горните слоеве на небето щяха да гъмжат от ротатории, които поглъщат всичко, дори хора, а от време на време и естествените си врагове, първаците, успеят ли да ги хванат. А дали първаците можеха да бъдат организирани да се сражават с тях, или не, бе въпрос, който тепърва щеше да бъде поставен на изпитание.

Разумът е по-важен от числеността… Дори това твърдение все още предстоеше да бъде проверено. В края на краищата първаците бяха разумни по своему и за разлика от хората познаваха света си. Лавън и досега помнеше колко трудно му беше да заучи правилно различните родове на създанията в този свят и да се оправи с обърканите им имена. Учителят му Шар безпощадно му ги беше повтарял, докато накрая започна да схваща.

Думата „хора“ предполагаше същества, които си приличат. Бактериите бяха три вида: пръчици, кълба и спирали, но до една мънички и годни за ядене, затова той бързо се бе научил да ги познава. Когато се стигнеше до първаците, определянето им се превръщаше в истински проблем. Въпросният пара също беше първак, но безспорно изглеждаше много по-различен от всеки стент59, а семейството на дидин60 не приличаше нито на едните, нито на другите. Оказа се, че всичко, което не е зелено и има видимо ядро, е първак, независимо от причудливостта на формата си. Множеството гладници също без изключение се различаваха, а някои от тях бяха красиви като отрупаните с плод корони на водните растения, но всички те носеха смърт и всички имаха въртящ се шеметно ресничест венец, с който можеха в миг да те засмучат в непрекъснато мелещата хранителна вакуола. Всичко, зелено на цвят, с издатини по стъкловидната черупка, Шар наричаше диатоми — измъкна и тази странна дума, както измъкваше всички останали, някъде от Дъното на своя череп, а дотам никой от останалите не можеше да се добере и дори Шар не бе в състояние да го обясни.