Пустош

Ако изречеше подобно нещо, господин Бисет веднага щеше да хукне да се обажда на Елмър Чеймбърс и тогава санаториумът „Сънивейл“ щеше да се стори на Джейк като почивен дом, след всички неща, които баща му щеше да изприказва по въпроса за децата, които точно преди годишните изпити биват обзети от налудничави идеи. Децата, които правят неща, неподходящи за обсъждане по обеди и коктейли. Децата, Които Се Плъзгат По Наклонената Плоскост.

Джейк се насили да се усмихне.

— Малко се тревожа за изпитите, това е всичко. Учителят му смигна.

— Ще се справиш отлично.

Госпожа Франкс удари звънеца. Всеки звън се забиваше в ушите на Джейк, а после прорязваше мислите му като малка ракета.

— Хайде — подкани го господин Бисет. — Ще закъснеем. Не бива да закъсняваме за първия ден от годишните изпити, нали?

Отминаха секретарката, която продължаваше да бие звънеца. Господин Бисет закрачи към редицата столове, които наричаха „професорски хор“. В училище „Пайпър“ имаше какви ли не смешни имена — стаята се казваше „общата зала“, обедната почивка беше полудневен отдих, седмо- и осмокласниците бяха „старейшините“, и, разбира се, сгъваемите столове край пианото (по което скоро госпожа Франкс щеше да заблъска също тъй безмилостно, както удряше сребърния звънец), които се наричаха „професорският хор“. Джейк подозираше, че всичко това е част от традицията. Ако си родител и знаеш, че по пладне детето ти е на полудневен отдих в общата зала, вместо да нагъва сандвич с риба в някакъв бюфет, можеш да бъдеш спокоен, че всичко е ОК по отношение на образователния процес.

Джейк седна в дъното на залата и се замисли, без да слуша сутрешните съобщения. Ужасът не стихваше и го караше да се чувства като плъх в капан. А когато се опитваше да си представи бъдещи по-добри и по-светли времена, се натъкваше на пълен мрак.

Здравият му разум бе корабът, който потъваше.

Господин Харли — директорът — застана на катедрата и започна с кратко встъпление за важността на годишните изпити и как получените оценки представляват поредната стъпка по Великия Път на Живота. Каза им още, че училището зависи от тях, че той самият зависи от тях и че родителите им зависят от тях. Не заяви, че целият свят зависи от тези бележки, но го намекна доста ясно. Завърши със съобщението, че по време на годишните изпити звънецът няма да бие (първата и единствена добра новина, която Джейк чуваше тази сутрин).

Госпожа Франкс, вече настанила се пред пианото, взе първия акорд. Учениците — от седемдесет момчета и петдесет момичета, облечени благопристойно (свидетелство за вкусовете и финансовата стабилност на родителите им), скочиха на крака и запяха училищния химн. Джейк изричаше безгласно думите и същевременно размишляваше за мястото, където се бе събудил след смъртта си. Отначало му се стори, че е в ада… а когато се появи човекът с черното наметало, това подозрение съвсем се затвърди.