Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Раменете на Татърсейл потръпваха, стегнати от напрежение. Срещата й с Белурдан я беше развълнувала и тя не се чувстваше готова за онова, което предстоеше.
— Мостоваците — промърмори Върховният маг.
Сепната, магьосницата се намръщи, после пристъпи и застана до Тайсхрен. От познатия й вече до болка хълм вдясно се спускаше група войници. Макар и отдалече, тя веднага позна четирима: Бързия Бен, Калам, Уискиджак и онази новобранка, Сори. Петият ездач беше нисък жилав мъж и по всичко личеше, че е сапьор.
— О? — промълви тя с престорено равнодушие.
— Взводът на Уискиджак — каза Тайсхрен. Обърна се и изгледа магьосницата в очите. — Същият взвод, с който говори веднага след оттеглянето на Лунния къс. — Върховният маг се усмихна, после потупа Татърсейл по рамото. — Хайде. Трябва ми Прочит. Да започваме. — Пристъпи и застана пред масичката. — Нишките на Опонн заплитат странен лабиринт, влиянието им ме впримчва все повече. — Обърна се с гръб към стената и седна на един зъбер, после вдигна глава и каза навъсено: — Татърсейл. В имперските дела аз съм слугата на императрицата.
Татърсейл бързо си припомни спора им по време на разпита. Нищо не се беше решило.
— В такъв случай може би трябва да представя оплакванията си на нея.
Тайсхрен повдигна вежда.
— Приемам го за проява на сарказъм.
— Нима?
Върховният маг отвърна вдървено:
— Да. И бъди благодарна за това.
Татърсейл извади Колодата си и я опря на корема си, пръстите й опипаха най-горната карта. Хладна, с усещане за огромна тежест и за мрак. Постави Колодата в средата на масичката и бавно смъкна телесата си на колене. Погледът й се задържа на очите на Тайсхрен.
— Започваме ли?
— Кажи ми за Въртящата се монета.
Татърсейл затаи дъх. Не можеше да помръдне.
— Първата карта — заповяда Тайсхрен.
Тя изкара въздуха от дробовете си в съскаща въздишка. „Проклет да е!“, помисли си. Ехо от смях прокънтя в главата й и тя разбра, че някой, нещо беше отворило пътя. През същността й премина асцендент и тя усети присъствието му — студено и насмешливо, почти капризно. Очите й сами се затвориха и тя посегна за първата карта. Хвърли я почти напосоки вдясно. Все така със затворени очи усети, че се усмихва.
— Несвързана карта: Глобус. Разсъдливост и ясен взор. — Втората карта хвърли от лявата страна на полето. — Дева, Върховен дом Смърт. Тук — с белези по лицето и с вързани очи, с кръв по ръцете.
Смътно, сякаш от огромно разстояние, до слуха й достигна тропот на коне, прокънтя още по-близо, вече под нея, сякаш земята ги беше погълнала. Звукът се извиси отново, зад нея. Тя кимна на себе си. „Новобранката.“
— Кръвта по ръцете й не е нейна, престъплението не е нейно. Платът на очите й е мокър.
Третата карта плесна точно пред себе си. Зад клепачите й се оформи образ. Почувства го студен и уплашен.
— Убиец, Върховен дом Сянка. Въжето, безбройните възли по него. Покровителят на убийците е в тази игра. — За миг й се стори, че чува воя на Хрътките. Сложи ръка на четвъртата карта, позна я и потрепери от възбуда, а сетне — и от някакво подобие на лъжлива скромност. — Опонн, с главата на Дамата отгоре и на Лорда — отдолу. — Вдигна я и я постави срещу Тайсхрен.
„Ето го твоя блок.“ Усмихна се наум. „Преглътни го, Върховен маг. Дамата те гледа с погнуса.“ Татърсейл знаеше, че главата му гъмжи от въпроси, но той нямаше да ги изрече. Твърде много сила стоеше зад това отваряне. Беше ли усетил присъствието на асцендента? Зачуди се дали то го плаши.
— Монетата — чу тя собствения си глас — продължава да се върти. Лицето й гледа към много хора, може би това е тяхната карта. — Петата карта постави вдясно от Опонн така, че ръбовете им да се допрат. — Друга несвързана карта: Корона. Мъдрост и справедливост, след като е изправена. Около нея — стени на хубав град, огрян от пламъци на газ, сини и зелени. — Замисли се. — Да. Даруджистан, последният Свободен град.
Пътят се затвори, асцендентът се отдръпна, сякаш му беше омръзнало.
Очите на Татърсейл се отвориха и неочаквана топлина приятно обля умореното й тяло.
— В Лабиринта на Опонн — каза тя и я досмеша от истината, скрита в тази фраза. — Повече не мога да продължа.
Тайсхрен издиша тежко и се отпусна назад.
— Стигна много по-далече, отколкото съм успявал аз, магьоснице — Лицето му беше изопнато. — Впечатлен съм от извора ти, въпреки че не съм доволен от посланието му. — Намръщи се, опря лакти на коленете си и събра дългите си пръсти. — Тази Въртяща се монета, този неин неспирен ек. В тази фигура е целият хумор на Смешника — и усещам, че сме подведени. Това най-вероятно е уловка.