Пробуждането на демона

— Покажи ни на какво си способен — нетърпеливо подхвърли абат Маркварт.

Авелин сведе глава и се замисли. Рубинът пулсираше в дланта му — по всичко личеше, че мощта, заключена в сърцето му, е огромна и напира да бъде освободена. Младежът знаеше какво може да направи с него, знаеше и какви щяха да са последствията за тримата монаси, ако отприщеше магията тук, на покрива. Значи му оставаше само един начин на действие, още повече, че и абат Маркварт недвусмислено го бе уверил, че тази вечер в залива няма закотвени кораби.

Малахит, кехлибар, серпентин и рубин — това беше редът, в който трябваше да отключи магията на камъните.

Което означаваше, че ще трябва да използва рубина заедно с още два други камъка. Веднъж вече бе работил с два камъка едновременно (хематит и хризоберил, който го предпазваше от изкушението да завладее нечие чуждо тяло), но цели три?

Авелин си пое дъх, като нарочно избягваше жадните погледи на тримата монаси.

Първо малахита, каза си той и се приближи до ръба на площадката. Там долу, на повече от сто метра, бушуваше морето — черно и опасно. Авелин стисна малахита в ръка и усети как магията обгръща пръстите му, плъзва към рамото и започва да пулсира из цялото му тяло. Изведнъж се почувства неимоверно лек, почти като усещането, което го обземаше, когато напуснеше физическата си обвивка. Без колебание прекрачи ръба на кулата и се понесе надолу в бавно, добре овладяно падане.

Опитваше се да не мисли колко е уязвим, докато лети надолу, към неравната крепостна стена.

През цялото време се стараеше да се държи колкото се може по-надалеч от манастира, за да избегне стената и щом видя вълните да се разбиват под краката му, призова и силата на кехлибара.

Меко докосна водата, укорявайки се, задето не се бе приземил на пристана, та после само да прекрачи в океана. Е, вече беше късно за това, така че просто задържа магията на малахита малко по-дълго, докато се увери, че си е стъпил здраво на краката, после премести зеления камък в другата си ръка.

Сега разчиташе единствено на кехлибара. Пое си дълбоко дъх и, набирайки увереност с всеки изминал миг, тръгна по водата.

Вървя дълго, като час по час поглеждаше през рамо — искаше да се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че манастирът няма да пострада. Освен това трябваше да си избере такова място, от което тримата монаси на кулата да могат да видят демонстрацията.

Най-сетне го намери и извади серпентина, камък, до който никога досега не бе прибягвал. Разбира се, знаеше какви са свойствата му, но така и не го бе използвал, само бе виждал как с негова помощ отец Йойона бе бръкнал в горящ огън. Именно този спомен му вдъхваше кураж и му даваше вяра, че серпентинът ще го защити.

И ето че моментът дойде, по-скоро, отколкото му се искаше. Намираше се насред бурното море, стъпил върху вълните и обгърнат от щита на серпентина. Време бе да извади рубина.