Натиснете Enter ако смеете… [bg]

Тук горе той нямаше нужда от никого.

И никой нямаше нужда от него. Освен може би Ръсел.

На нея изобщо не пукаше за неявяването му в полицейското управление.

Не, тя го беше набелязала заради проблемите на телефонните компании.

И искаше да знае къде се намира сега.

Но това беше смешно.

Той можеше да изпрати съобщение откъде ли не. Така нямаше да успее да го намери.

Крейн се сети за „търсачките“. Базите данни на Интернет бяха толкова обширни, че дори и за най-квалифицираните потребители беше трудно да открият нужните им сведения. За това някои компании предлагаха услугите на „търсачките“. Тези електронни роботи бяха създадени само за издирване на информация. Потребителят казваше от какво точно има нужда и „търсачките“ влизаха в мрежата, ровеха се из базите данни, докато изпълнят задачата. Накрая само уведомяваха къде може да се намери информацията.

Крейн беше разработил собствени „търсачки“. Можеше да продаде идеята, но, по дяволите, това бяха само пари. Крейн вече нямаше такава нужда от пари. Трябваха му само колкото да продължи със заниманията си.

Други компании пък бяха създали програми за дигитално търсене. Скоро щеше да дойде денят, когато нито един потребител на мрежата нямаше да е сигурен в своята анонимност. Всеки компютър оставяше дигитална следа, различна от тази на останалите, на принципа на матрицата на ДНК. Програмите за търсене можеха да идентифицират именно тези следи.

Може би ФБР вече разполага с такава програма.

Не, това беше малко вероятно. Тази организация беше толкова мудна, че виртуалната общност щеше да открие заплахата много преди да е станала реалност.

Възможност?

Какво, по дяволите, означаваше това?

Ръсел много добре знаеше, че неговите възможности са вече минало. Птичето каца само веднъж.

Нали така?