Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Охо! — каза той и се изправи. — Не бих предположил, че караш такава кола.
— С годините става по-скъпа, не поевтинява, затова когато я продам, няма да загубя пари — отвърна тя. — Ще влизаме ли? Умирам от глад.
— Мислех да вечеряме у нас — предложи и понечи да тръгне. — Вътре е пълно със студенти от „Чъб“, а лицето ми напоследък стана доста известно благодарение на „Холоуман Поуст“. Ще е жалко да карам бедните младежи да ходят до тоалетната, за да си пийват от бутилки в кафяви хартиени торби.
— Законите за алкохол в Кънетикът са архаични — отбеляза тя и тръгна до него. — Позволено е да ги убият на война, но не могат да пият.
— Няма да споря с теб, макар че очаквах отпор по въпроса къде ще ядем.
— Драги мой Кармайн, на трийсет и две години съм вече малко стара да се дърпам като момиченце, когато ме поканят да ям в апартамента на някой мъж. Или пък е къща? Дълго ли трябва да вървим дотам?
— Не, зад ъгъла е. Живея на дванайсетия етаж на „Натмег Иншурънъс“. Десет етажа офиси, десет етажа апартаменти. Доктор Сатсума е в луксозния апартамент на последния етаж, но аз не съм толкова богат. Скромно заможен само.
— Скромността — отвърна тя, като влезе пред него в мраморното фоайе — не е качество, което свързвам с теб.
— Това, което най-много харесвам в теб, Дездемона — не й остана длъжен той, докато се изкачваха с асансьора, — е начинът, по който говориш. Отначало си мислех, че се будалкаш с мен, но сега разбирам, че ти е вродено да си малко помпозна.
— Ако избягването на жаргонни думи значи да си помпозен, тогава съм помпозна.
Пусна я да излезе преди него от асансьора, извади ключ от джоба си, отвори вратата и светна лампата. Дездемона влезе в стая, от която дъхът й секна. Стените и пода бяха в убито китайско червено, килимът бе в същия цвят, доста мислене беше паднало и за осветлението. По всички стени имаше флуоресцентни лампи, скрити под абажури, осветяващи едни от най-красивите предмети на ориенталското изкуство, които беше виждала: триптих с тигри на златен фон, прекрасна рисунка на дебел старец, заспал, облегнал глава върху тигър, група тигри — малки и големи, майка тигрица, надвесена над тигърчето си, и за малко разнообразие сред всичките тези тигри — няколко пана от бял камък с изящни планински пейзажи, поставени в черни рамки със сложна дърворезба. Четири тапицирани китайски червени стола бяха наредени около маса на Лалик с близо три сантиметра дебел, прозрачен стъклен плот със замръзнали в него щраусови пера. Над нея висеше малък, подобен по стил полилей, също на Лалик. На безупречната маса стояха два прибора, съдове от фин порцелан и кристал без украса. Четири червени китайски кресла бяха аранжирани около голямо полегнало керамично куче, на чиято глава имаше стъклен плот. Няколко черни лакирани шкафа покрай стените разнообразяваха всичкото това червено. Странно, но този нюанс на червеното не беше натрапчив или дразнещ, а излъчваше великолепие и пищност.
— О, боже! — възкликна тя тихо. — Вече очаквам да ми кажеш, че пишеш високоинтелектуална поезия и криеш в себе си хиляди тъжни тайни.
Това го накара да се разсмее, докато носеше торбата към кухнята, която в контраст с червената всекидневна беше съвсем бяла, безупречно чиста и направо плашещо подредена. Този човек беше перфекционист.
— Съвсем не — отвърна, докато изпразваше димящата още храна в големи купи с капаци. — Аз съм само едно италианско ченге от Холоуман с вкус към красивите интериори. Бяло или червено вино?
— Бира, ако имаш. Обичам бира с китайска храна. Домът ти е много далеч от това, което очаквах — призна тя и взе две от чиниите, а той нареди останалите по ръцете си като сервитьор.
Отмести стола й, настани я и седна.
— Яж — каза. — Взел съм по малко от всичко в менюто.
Тъй като и двамата бяха много гладни, унищожиха огромното количество храна, умело служейки си с клечките за ядене.
Аз съм истински сноб, помисли си тя, докато ядеше, но ние, англичаните сме си малко сноби, освен ако не сме от улица „Коронейшън“. Защо забравяме, че италианците са управлявали света преди нас, и то доста по-дълго и успешно? При тях се е родил Ренесансът, те са украсили света с произведения на изобразителното изкуство, литературата и архитектурата. Това италианско ченге от Холоуман има осанката на римски император, защо да няма и естетическо чувство?