Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Е, и как беше?
Тя сви рамене и отпи още една глътка.
— Не зная. Не беше нещо кой знае какво.
— Какво искаш да кажеш с това „не беше нещо кой знае какво“? Нима земята не се разтърси? Звездите не засветиха ли по-ярко? Или нещо от този сорт?
— Не — отвърна тя и потисна смеха си. — Разбира се, че не.
Всъщност не разбирах какво й е толкова смешно, но ми беше ясно, че не желаеше повече да го обсъждаме. Това беше по времето, когато нашата телепатична връзка бе започнала да се оформя и нейните емоции започваха да проникват в мен, макар и само епизодично. Надигнах бутилката и вперих поглед в нея.
— Не мисля, че това вътре ще ни подейства.
— Така е защото едва ли има някакъв алкохол в…
Някъде наблизо се дочу шум от нещо, движещо се в храсталака. Веднага скочих на крака и се изпречих между нея и източника на подозрителния шум.
— Това е някакво животно — каза тя, когато след минута отново се възцари тишина.
Това обаче не означаваше, че не е опасно. Стражите в академията ни пазеха от стригоите, но диви животни като мечки или пуми често се появяваха в околността и ни напомняха, че съществуват и други заплахи.
— Хайде — казах й аз. — Да се прибираме.
Но не изминахме много, когато отново чух нещо да се движи, след което една фигура се изпречи пред нас на пътеката.
— Здравейте, дами. Беше госпожа Карп.
Ние замръзнахме на място и аз не успях да демонстрирам бързите реакции, които бях научила при тренировките, защото се забавих с няколко секунди, преди да скрия бутилката зад гърба си.
По лицето й се мярна бегла усмивка и тя протегна ръка.
Като покорна овца аз й подадох бутилката. Тя я сложи под мишница. После, без да промълви нито дума, се обърна. Ние я последвахме. Знаехме, че тепърва щяхме да си понесем последиците.
— Нима си въобразявате, че никой няма да забележи, че половината клас се е изпарил? — попита ни тя след малко.
— Половината клас?
— Някои от вас очевидно са избрали днешния ден, за да пропуснат занятията. Може би се дължи на хубавото време и пролетната умора.
Двете с Лиса се повлякохме подир нея. Откакто госпожа Карп излекува ръцете ми по толкова чудодеен начин, не се чувствах спокойно в нейно присъствие. Особеното й параноично поведение оказваше странно въздействие върху мен, по-странно, отколкото преди, дори плашещо. А напоследък не можех да я погледна, без да забележа онези белези по челото й. Обикновено гъстата й червена коса ги прикриваше, но невинаги. Понякога се виждаха нови белези, но имаше и периоди, когато старите напълно избледняваха.
От дясната ми страна се разнесе пърхащ звук. И трите спряхме.
— Предполагам, че е някой от съучениците ви — промърмори госпожа Карп и се обърна по посока на звука.
Но когато стигнахме до мястото, намерихме една голяма черна птица да лежи на земята. Птиците — и въобще повечето животни — никога не са ме вълнували, но дори и аз се възхитих на лъскавите й пера и свирепо заострения клюн. Вероятно можеше като нищо за нула време да изкълве нечии очи, ако не беше в това състояние — явно умираше. С последното си сърцераздирателно потрепване тя замря напълно.
— Какво е това? Да не е врана? — попитах аз.
— Прекалено е голяма — обади се госпожа Карп. — По-скоро е гарван.
— Мъртъв ли е? — запита Лиса.
Аз посочих към него.
— Да. Определено е мъртъв. Не го докосвай.
— Може да е бил нападнат от друга птица — отбеляза госпожа Карп. — Понякога те воюват за територия и за източници на храна.
Лиса коленичи с изписано по лицето й състрадание. Не се изненадах, защото тя винаги така постъпваше с животните. В продължение на няколко дни ми беше изнасяла поучителни лекции, след като организирах, макар и неволно, прословутия бой между хамстера и рака отшелник. За мен това бе само схватка между достойни съперници, но тя го определи като проява на жестокост спрямо животните.
Унесена, като изпаднала в транс, тя се пресегна към гарвана.
— Лис! — извиках аз, напълно ужасена. — Може да ти лепне някаква зараза.
Но ръката й се протегна напред, сякаш въобще не ме бе чула. Госпожа Карп стоеше скована като статуя с пребледняло като призрак лице. Пръстите на Лиса докоснаха крилете на гарвана.
— Лис — повторих аз, като понечих да пристъпя към нея, за да я дръпна назад. Внезапно някакво странно усещане прониза главата ми, някаква красива сладост и прилив на жизненост. Усещането бе толкова силно, че моментално се приковах на място.