Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
— Ето сега всичко е чисто, така че може да ни оставите сами, след което учтиво му благодари.
Разговорът веднага бе подет с нова сила. Лукас опря лакът върху облегалката на диванчето, София почувства топлината на ръката му, която беше съвсем близо до врата й.
Сервитьорът, твърдо решен да разгневи Лукас, отново се приближи към тях. Постави на масата две лъжици и купа с течен шоколад. После каза какво е оставил и застанал прав като стълб, разясни неговото съдържание.
— Добре направихте, че ни обяснихте — каза изнервен Лукас, — иначе щяхме да го сбъркаме със суфле от моркови!
Служителят на ресторанта дискретно се отдалечи. Лукас се наведе към София.
— Нищо не сте хапнали.
— Ям много малко — отговори му тя, навеждайки глава.
— Вземете си, ще ми доставите удоволствие, шоколадът е късче от рая, попаднало в устата.
— И ад за бедрата! — отвърна тя.
В крайна сметка Лукас не й остави много време за размисъл, гребна с лъжицата малко от течния шоколад и го постави в устата й. Сърцето на София заби по-силно и тя с мъка успяваше да прикрие страха, който се четеше в очите й.
— Едновременно е топло и студено, бих казала, че има приятен вкус — каза тя.
Подносът, който един от сервитьорите носеше, леко се наклони, една чаша за коняк падна и удряйки се в пода, се разби на седем еднакви парчета. Цялата зала притихна, Лукас се изкашля и тогава София наруши мълчанието.
Искаше да му зададе още два въпроса, но преди това го накара да й обещае, че ще отговаря без заобикалки, и той обеща.
— Какво правихте в компанията на директора на пристанищната агенция за недвижими имоти?
— Странно е, че ми задавате този въпрос.
— Казахме, без заобикалки!
Лукас втренчено я погледна. Беше поставила ръка върху масата и той приближи своята до нейната.
— Беше работна среща, като предишния път.
— Това не е истински отговор, но с него предизвиквате втория ми въпрос. Каква е вашата професия? За кого работите?
— Може да се каже, че изпълнявам мисия.
Пръстите на Лукас нервно затропаха по покривката на масата.
— Каква мисия? — не го оставяше на мира тя.
За миг очите на Лукас се отвърнаха от нея, един поглед бе привлякъл вниманието му: в дъното на залата той току-що бе разпознал Блез, който лукаво му се усмихваше с крайчеца на устните си.
— Какво има? — попита тя. — Не се чувствате добре?
За един миг Лукас коренно се промени. София едва успяваше да разпознае този, с когото бе прекарала вечерта, изпълнена с непознати до този момент за нея чувства.
— Не ми задавайте повече въпроси — каза той. — Отидете на гардероба, вземете палтото си и се прибирайте вкъщи. Ще ви се обадя утре, наистина съжалявам, но засега не мога да ви кажа нищо повече.
— Какво ви става? — попита учудено тя.
— Тръгвайте, и то веднага!
Тя стана и прекоси залата. В съзнанието й изплуваха всички подробности от вечерта: приборът за храна, който падна; чашите, които се удряха една в друга; възрастният господин, който подсушаваше горната си устна с една кърпа, стара почти колкото него; зле облечената жена, която, изпълнена с желание, гледаше към лакомствата, изложени на сладкарската витрина; бизнесменът, който изпълняваше ролята си, четейки вестник. И вървейки между масите, тя изведнъж се сети за онази двойка, която спря да говори след нейното ставане.
После се забърза и най-сетне вратите на асансьора се затвориха. Цялата бе изпълнена с противоречиви чувства.
Изтича на улицата, където я лъхна студен вятър. В отдалечаващата се от ресторанта кола тя се почувства изоставена и усети в себе си едва доловима тръпка на меланхолия.
Когато Блез седна на мястото, което София току-що бе напуснала, Лукас нервно стисна пръстите си в юмруци.
— Как вървят нашите дела? — ведро попита Блез.
— Какво търсите тук? — на свой ред го попита Лукас, стремейки се да покаже на събеседника си своето раздразнение.
— Отговорник съм по вътрешна и външна комуникация, така че дойдох да си покомуникирам малко… с вас!