Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
— Не на вас трябва да обяснявам как се дърпат конците на лобитата! Директорът на пристанищната агенция за недвижими имоти всеки момент ще бъде отстранен. Повече от сигурен съм, че една последна премия ще го заинтересува много.
— Не разбирам за какво говорите!
— Ед, вие сигурно трябва да сте изобретили лепилото на гърба на пликовете, разпределящи се под масите!
Вицепрезидентът се изправи в своя фотьойл, не знаейки дали трябва да се чувства поласкан от тази забележка. Насочвайки се към вратата, Лукас апострофира своя работодател:
— В синята риза ще намерите също така един лист с детайлна информация относно нашия кандидат, за когото подготвяме богато пенсиониране. Той прекарва всичките си уикенди на брега на езерото Тахо, а казват също така, че бил потънал в дългове. Направете всичко възможно, за да ми уредите среща с него колкото се може по-скоро. Постарайте се да е на достатъчно дискретно място, а останалото оставете на мен.
Хурт нервно разлисти страниците на досието, хвърли учуден поглед на Лукас и сбърчи чело.
— В Ню Йорк с политика ли сте се занимавали?
Вратата се затвори.
Асансьорът беше на етажа, Лукас го остави да тръгне празен. Извади мобилния си телефон, включи го и нервно набра номера на гласовата си поща. „Нямате нови съобщения“ — на два пъти прозвуча гласът с автоматична интонация. Той затвори и продължи да движи курсура, докато върху екрана се появи една малка икона, наподобяваща пощенски плик: пространството под нея беше празно. Изключи своя апарат и влезе в асансьора. Когато излезе на паркинга, забеляза, че нещо, което не е в състояние да идентифицира, не му дава мира: едно едва забележимо туптене в гърдите му, резониращо чак до слепоочията.
Съветът бе започнал преди повече от два часа. Последствията от падането на Гомес на дъното на трюма на Валпарезо взимаха обезпокоителни размери. Мъжът все още беше в реанимация. На всеки кръгъл час Манка се обаждаше в болницата, за да се осведоми за неговото състояние: лекарите все още не можеха да дадат крайното си заключение. Ако морякът починеше, никой не би бил в състояние да овладее гневът на докерите, който всеки момент щеше да се трансформира в безредици. Шефът на синдикалната организация на западния бряг бе дошъл специално за събранието. Той стана, за да си налее чаша кафе. София се възползва от тази пауза и дискретно напусна залата, където се водеха дебатите. Излезе от сградата и се отдалечи на няколко метра, за да се скрие зад един контейнер. Далеч от погледите на останалите, тя набра някакъв номер. Съобщението на телефонния секретар бе кратко: „Лукас“ — следваше веднага след сигнала.
— София е, свободна съм тази вечер, обадете ми се, за да ми кажете къде можем да се срещнем. Доскоро.
Затваряйки, тя погледна мобилния си телефон и без да знае защо, се усмихна.
В късните следобедни часове делегатите бяха стигнали до единодушно решение. Трябваше им повече време, за да осмислят по-добре това, което ставаше. Разследващите случая щяха да публикуват своя доклад относно причините за инцидента едва късно вечерта, а от своя страна Сан Франсиско Мемориал Хоспитал трябваше да изчака сутрешното заключение на лекарския екип, преди да се произнесе относно шансовете за оживяване на докера. Предвид всички тези обстоятелства, беше насрочено ново събрание за следващия ден. Манка щеше да уведоми членовете на управителния съвет незабавно след получаването на двата доклада и веднага след това щеше да се насрочи ново общо събрание.
София имаше нужда от глътка въздух. Тя си даде няколко минути почивка, за да се поразходи по кея. На няколко метра от нея ръждивият нос на Валпарезо се клатеше, привързан към брега. Корабът беше окован във вериги като див звяр. Сянката на огромния плавателен съд на моменти рефлектираше върху бушуващите вълни, които го обливаха на приливи и отливи. През цялото време мъже в униформи се качваха и слизаха от него, подлагайки го на всевъзможни проверки. Капитанът на кораба ги гледаше, опрян върху балюстрадата на своя наблюдателен пост. Ако трябваше да се съди по начина, по който той хвърля цигарата си през борда, то съществуваха достатъчно причини човек да си помисли, че предстоящите часове щяха да бъдат още по-бурни от вълните, в които изгасна неговият фас. Гласът на Жул наруши тишината на това място, огласяно единствено от крясъците на чайките:
— Морето днес не предизвиква никакво желание за гмуркане, нали? Освен ако човек не е решил да го направи за последен път!