Вълкът през зимата [bg]

Срещата между двамата завърши с крясъци от страна на Франи, че ще го убие, в отговор на което Брайтбой се закани така да я фрасне, че да я прати на оня свят. Шейки му пожела успех. Франи беше на улицата от десет и повече години и дори не му се мислеше какво бе изтърпяла и преживяла през това време. Говореше се, че веднъж отхапала носа на мъж, който се опитал да я изнасили. Впоследствие това се приемаше за преувеличение: не му била отхапала целия нос, твърдяха хората, които разбират от тези работи, само хрущяла под носната кост. Шейки си помисли, че това трябва да й е отнело доста време, защото в устата ѝ нямаше повече от пет- шест зъба, за които си струва да се говори. Представи си я как държи онзи тип за ушите и глозга носа му с нащърбените си зъби. Картината го накара да потръпне.

Вървя след Брайтбой цели два часа, наблюдава го как търси монети в уличните телефони и около автоматите за таксуване на паркингите и как рови без желание в боклукчийските кофи за бутилки и кутии от безалкохолни напитки. На пресечката на „Конгрес Стрийт“ и „Диъринг Авеню“ зави по „Диъринг“ покрай дома за трезвеници на Скип Мърфи. Постоя известно време отпред, макар на Шейки да не му бе ясно защо. Там приемаха само хора, които работят на пълно работно време или студенти с някакви доходи. И най-вече приемаха само онези, които наистина искат да се поправят, а единственият шанс Брайтбой да се поправи, бе да умре. Може би познаваше някого вътре, в който случай за горкия нещастник би било най-добре да стои далече от него, защото ако някой се бе изкачил до последното ниво от дванайсетстепенната програма на „Анонимните алкохолици“, Брайтбой бе напълно способен да направи всичко по силите си, за да го смъкне на собственото си равнище. И това бе единствената причина, която би го накарала да сподели питието си с някого. Страдащият обича да има компания, а прокълнатият се нуждае от нея.

Брайтбой продължи нататък, а Шейки вървеше по петите му и накрая двамата стигнаха до скривалището, където Брайтбой държеше нещата, които не можеше или не искаше да носи със себе си. Някои използваха колички за пазаруване, но те най-често бяха от хората, които опитват да спечелят нещо допълнително, като ровят в кофите. Брайтбой не беше от тях. Скрил бе всичко, което заслужава да бъде запазено, зад един склад на „Сейнт Джон Стрийт“, в храстите до контейнер за смет, който изглеждаше така, сякаш не е бил изпразван, откакто е открита пластмасата. Когато Шейки се появи иззад ъгъла, Брайтбой се беше навел над храстите и бе така погълнат от онова, което вършеше, че не чу стъпките му.

- Здрасти - каза Шейки.

Брайтбой клечеше с гръб към него. Погледна го през рамо, но не понечи да се изправи. Дясната му ръка търсеше нещо в храстите.