Вълкът през зимата [bg]

Шейки се подпря на кофата. Видът на торбата, усещането от докосването до нея му напомниха още веднъж жестоката истина, че Джуд вече го няма. Разплака се. Брайтбой го гледаше от земята. Очите му бяха изцъклени, от устата му течеше кръв.

- Взел си това от него - каза Шейки. - Взел си го, докато тялото му е било още топло.

- Тялото му не беше топло - отвърна Брайтбой. - Беше студено като лайно. -Опита да седне, но топките още го боляха. Легна отново, разтърсван от болката, но намери сили да продължи да говори. - Джуд не би имал нищо против. Нямаше как да я вземе със себе си. Ако можеше да говори, щеше да ми го каже.

Господи, как го мразеше само. Надяваше се да го е ритнал толкова силно, че да е вкарал топките в гърлото му и той да се задуши.

- Дори да ти я бе дал, ти не я заслужаваш.

В торбата намери онова, което беше останало от парите на Джуд - 43 долара, все още стегнати със същия ластик, както и пастата за зъби и гребена му. Кърпичките бяха изчезнали. Странно, книгата, която Джуд бе чел по времето, когато беше загинал, архитектурна история на първите черкви в Англия, също бе между вещите, откраднати от Брайтбой. Шейки си спомни, че специално я бе поръчал. Хората от книжарница „Лонгфелоу“ бяха намерили за него издание с меки корици и бяха отказали да приемат заплащане. Джуд я бе взел дни преди смъртта си, точно след като се бе върнал от последното си пътуване на север. Шейки я бе приел като поредна проява на неговия изключителен интелект, но отношението на приятеля му към тази книга беше различно. Джуд не бе пожелал да я обсъжда с него, както бе отказал да сподели и къде точно е ходил последните два пъти, когато напусна Портланд.

- В Бангор ли беше? - упорствал бе Шейки.

- Няма значение.

- Мислиш, че дъщеря ти още е там ли?

- Не, подозирам че е отишла... на едно друго място.

- Намери ли я?

- Още не.

Джуд бе започнал да отбелязва страниците, докато четеше. Шейки разлисти книгата и отвътре изпаднаха няколко автобусни билета. Опита се да ги хване, но в този момент вятърът духна изневиделица и ги отнесе. Завря ги в трънака и Шейки одра дясната си ръка, докато се опитваше да ги извади оттам. Почти се отказа, но не беше дошъл чак дотук, за да позволи да му се изплъзне нещо, което би могло да помогне на детектива. Коленичи и напъха ръка в трънака, без да обръща внимание на болката и скъсания ръкав.

- По дяволите - прошепна. - Проклети храсти.

- Не - каза глас зад гърба му, - ти отиваш по дяволите, скапаняк такъв!

Бутилката от „Олд Кроу“ отново блесна на слънцето. Този път не се изтърколи, а се стовари върху черепа му.

Шейки дойде в съзнание, докато парамедикът промиваше раните му. По-късно щеше да научи, че шофьорът, който го беше открил да лежи на земята, бе влязъл в паркинга, за да обърне. Помислил го беше за мъртъв.