Вълкът през зимата [bg]

- И къде се навърта Шейки?

- Шейки обича да идва в приюта, ако има свободен дюшек, на който да спи. Откакто умря Джуд, не идва толкова често, а това означава, че си е избрал местенце край междущатската магистрала, вероятно около Бак Коув Парк, или спи зад някоя от работилниците на Данфърт или Плезант, където ченгетата не могат да го видят. Аз бих го потърсил там.

Стивън въртеше чашката от кафето в ръцете си. Искаше да каже още нещо. Изчаках го търпеливо.

- Познавахте ли господин Джуд? - попита накрая той.

Никога не бях чувал някой да нарича Джуд господин. Той винаги бе просто Джуд. Това ме накара да изпитам към момчето по-топли чувства.

- Малко - отвърнах. - Понякога му давах пари, ако ми трябваше човек, който да наблюдава известно време кола или някой адрес. Той никога не ме разочарова.

- Беше умен мъж, а също така и добър - каза Стивън. - Така и не можах да разбера как е стигнал до това положение. За някои от мъжете и жените тук ми е ясно. Има траектория, която може да се проследи. Но не и в случая на господин Джуд. Най-многото, което мога да кажа, е, че в машинарията е имало слаб болт и когато той се е счупил, целият механизъм е спрял.

- Вие случайно да не следвате инженерство?

Стивън за пръв път се усмихна.

- Човек се познава по метафорите му.

- Звучите така, сякаш сте харесвали Джуд.

- Да, харесвах го. Макар и потънал в собствените си грижи, той винаги намираше време за другите. Опитвах се да взимам пример от него, като на свой ред и аз му помагах.

- За дъщеря му ли говорите?

- Да, за Ани. Един вид я държах под око вместо него.

- Така ли?

- Заради моята работа в този приют имах възможност да разговарям с други, които се занимават със същото. От време на време звънях в „Тендър Хаус“ в Бангор, където живееше Ани, за да успокоявам господин Джуд, че тя е добре. Когато изчезна, аз...

Замълча.

- Почувствахте се виновен?

Той кимна, но не каза нищо.

- Джуд направи ли нещо, за да ви накара да вярвате, че и той мисли така?

- Не, никога. Не му беше в природата. Но от това не ми ставаше по-леко. Не се чувствах по-малко виновен.

Стивън явно беше добро момче, но егоцентризмът на младостта не му бе чужд. Светът се въртеше около него и следователно трябваше да има силата да го промени. И както често се случва с младите хора, приемаше чуждата болка като своя, макар и сякаш от най-благородни подбуди. Времето и възрастта щяха да го променят; ако това не се случи, той нямаше да работи още дълго в кухни за безплатна храна и приюти. Безсилието щеше да го надвие и да го принуди да напусне. Щеше да обвинява за това другите, но грешката щеше да си е негова.