Вълкът през зимата [bg]

Сега, докато се спотайваше в един вход на „Къмбърланд Авеню“, Шейки продължаваше да си повтаря номера на джиесема. Мислил бе да се обади на детектива и да му каже какво бе научил, но искаше да е сигурен. Искаше да му представи солидни доказателства. Искаше да се докаже - заради самия себе си и заради Джуд, затова стоеше в сенките и наблюдаваше как бездомниците като него се събират за закуската.

Не му отне много време да открие Брайтбой. Той пристигна малко преди осем, с раницата на гърба. Острият поглед на Шейки бе привлечен от обувките му. Те бяха кафяви боти „Тимбърланд“ , по-хубави от онези, които носеше обикновено. Възможно беше да ги е намерил, но от друга страна, бяха покупка от „Гудуил“, която дори малоумник като Брайтбой би побързал да направи, докато има пари в джоба си. Чифт хубави обувки могат да държат краката ти сухи и топли и да направят дните, прекарвани в обикаляне по улиците, малко по-леки. Брайтбой разменяше поздрави с хората, които познава, но повечето време стоеше сам. Той открай време бе единак, отчасти по собствен избор, но също така и защото не можеше да му се има доверие. Имаше хора, при които можеш да оставиш раницата си и да си сигурен, че ще бъде добре пазена, че съдържанието ѝ няма да бъде преровено, а ценните неща - чорапи, бельо, десертчета, отварачка за консерви, манерка - откраднати. Брайтбой не беше от тях и често бе ял бой заради крадливостта си.

Шейки беше научил, че през последните дни Брайтбой е бил в запой, и то в тежък запой. „Моухок 190“, „Грейн Алкъхол“ и бърбън „Олд Кроу“, бутилка след бутилка. И напълно в стила си, бе отказвал да сподели съдържанието на своя портативен бюфет с напитки. Ако беше го сторил, може би нямаше да има толкова много недоволно шушукане.

Шейки не го последва в приюта, остана да го чака на улицата, гризейки вчерашен геврек. Той беше стар познайник в повечето пекарни и кафенета на града и рядко излизаше от тях, без да тикнат в ръцете му нещо за ядене. Стараеше се да разпределя равномерно дните, в които ги посещава, и вече имаше установено седмично разписание: тази пекарна в понеделник сутрин, другата във вторник, третата в сряда... Свикнали бяха да го очакват и ако пропуснеше да отиде, при следващото му появяване го отрупваха с въпроси. Какво се е случило? Болен ли е бил? Добре ли е? Шейки винаги отговаряше честно. Никога не се правеше на болен, когато не е, и никога не лъжеше. Нямаше с какво друго да се похвали и затова за него бе особено важно да запази някакво подобие на чест и достойнство.