Мечове и черна магия [bg]

Отвън, на двора, пламтяха факли и кипеше оживена дейност, конярите караха свежи коне и отвеждаха изтощените, но тя разчиташе, че с ловджийския си костюм ще премине незабелязана. Придържайки се към сенките, момичето успя да стигне до конюшните. Конят й пристъпваше неспокойно и изцвили, когато тя се шмугна в яхъра, но притихна, когато Ивриан започна да му шепне. За няколко мига тя го оседла и го поведе към откритите поля отзад. Изглежда наоколо нямаше издирващи отряди, така че тя го яхна и препусна бързо към гората.

В ума й бушуваше буря от тревоги. Не можеше да си обясни как е посмяла да стигне толкова далеч, освен ако притеглянето, което усещаше към онази точка в нощта — пещерата, за която Главас Ро я бе предупредил — не притежаваше магическа настойчивост, която не би могла да бъде отхвърлена.

После, щом гората я погълна, тя внезапно почувства, че се предава в ръцете на мрака и оставя завинаги зад себе си зловещата крепост и жестоките й обитатели. Покровът от листа закриваше повечето звезди. Тя разчиташе на отпуснатите юзди на коня си, за да следва правия път. И наистина успя, защото след половин час достигна плитко дефиле, което минаваше покрай пещерата, която тя търсеше.

Сега за първи път конят й стана неспокоен. Дърпаше се и надаваше тихо, уплашено цвилене, опитвайки се постоянно да обърне, докато тя го пришпорваше към дефилето. Крачката му се забави до ходом. Накрая той отказа да продължи нататък. Ушите му бяха присвити назад и целият трепереше.

Ивриан слезе от него и продължи пеш. Гората беше злокобно тиха, сякаш всички животни и птици — дори и насекомите — си бяха отишли. Мракът пред нея бе почти осезаем, сякаш имаше стена, изградена от черни тухли току отвъд досега й.

Тогава Ивриан забеляза зеленото сияние, отначало смътно и слабо като първия светлик на зората. Постепенно то ставаше по-ярко и започна да трепти, когато разделящата ги преграда от листа изтъня. Внезапно тя се оказа втренчена право в него — плътен, буен, сажделив пламък, който вместо да танцува се виеше. Ако зелена слуз можеше да се превърне в огън, би изглеждала точно така. Той гореше в отвора на недълбока пещера.

След това близо до огъня тя зърна лицето на чирака на Главас Ро, и в този миг агония на ужас и съчувствие прониза мозъка й.

Лицето изглеждаше нечовешко — по-скоро измъчена зелена маска, отколкото нещо живо. Бузите му бяха хлътнали, очите горяха неестествено диви, то беше съвсем бледо и оросено със студена пот, предизвикана от огромно вътрешно усилие. В него имаше голямо страдание, но и голяма мощ — мощта да контролира плътните, виещи се сенки, които се тълпяха край зеления пламък, мощта да подчинява силите на омразата, строени пред него. На равномерни интервали напуканите му устни се раздвижваха, а ръцете и дланите му правеха определени жестове.