Мечове и черна магия [bg]

— Някой да го зашлеви през устата — нареди херцогът. — Ивриан, язди плътно зад него — заповядвам ти.

Бавно малката кавалкада се насочи към крепостта в изсветляващото утро. Конят на Ивриан й бе доведен и тя зае отреденото й място, потънала в злочестина и пораженческо чувство. Като че ли виждаше целия си живот, разпрострял се пред нея — минало, настояще и бъдеще — и той се състоеше единствено от страх, самота и болка. Даже споменът за майка й, умряла когато тя беше малко момиченце, бе нещо, което все още караше сърцето й да заблъска в паника — смела, красива жена, която винаги носеше в ръка камшик и от която дори баща й се боеше. Ивриан си спомни как когато слугите й донесоха вестта, че тя си е строшила врата при падане от кон, единствената й емоция беше страхът, че я лъжат и че това е някакъв нов трик на майка й да приспи нейното внимание, след което ще последва ново наказание.

После, след деня на смъртта на майка й, баща й не проявяваше към нея нищо друго, освен странно извратена жестокост. Може би неговото възмущение, задето няма син, го караше да се отнася с нея като със страхливо момче, вместо като с момиче, и да окуражава своите подчинени да я малтретират — от прислужничките, които се правеха на призраци край леглото й, до кухненските слугини, които слагаха жаби в млякото й и коприва в салатата й.

Понякога й се струваше, че гневът от липсата на син е твърде слабо обяснение за бащините й жестокости и че той си отмъщава чрез Ивриан на мъртвата си жена, от която със сигурност се бе страхувал и която все още влияеше на постъпките му, тъй като той никога не се ожени отново и не си вземаше открито любовници. Или може би имаше нещо вярно в това, което й бе казал за нейната майка и Главас Ро… не, това със сигурност трябваше да е плод на безумното му въображение. Или може би, както понякога й казваше, искаше да я накара да живее по порочния и кръвожаден пример на майка й, опитвайки се да пресъздаде своята мразена и обожавана съпруга в лицето на дъщеря си и намирайки странно удоволствие в неподатливостта на материала, с който работеше, и в гротескността на всички свои усилия.

Тогава Ивриан откри убежище в лицето на Главас Ро. Когато за пръв път попадна на белобрадия старец по време на самотните си скитания из гората, той наместваше счупения крак на едно еленче и й разказа тихо за пътищата на доброто и за братството на всичко живо, хора и животни. И тя се връщаше ден след ден, за да чуе как смътните й догадки се разкриват пред нея като дълбоки истини и да открие убежище в неговото безкрайно състрадание… и за да изследва своето плахо приятелство с умния му чирак. Но сега Главас Ро бе мъртъв, а Мишока бе поел по пътя на паяка, или следата на змията, или пътеката на котарака, както понякога старият чародей наричаше злата магия.