Мечове и черна магия [bg]

После вятърът утихна и плътният мрак се вдигна, за да бъде сменен от бледа сивкава светлина, оповестяваща настъпването на утрото. Огънят от зелен стана жълт. Чиракът на магьосника се олюля и мечът се изплъзна от пръстите му.

— Защо дойде тук? — попита той глухо.

Тя видя колко изтощено бе лицето му от глад и омраза, състоянието на дрехите му свидетелстваше, че е прекарал много нощи на открито в гората, като животно. След това внезапно осъзна, че знае отговора на въпроса му.

— О, Мишок — прошепна тя, — хайде да се махнем от това място. Тук има само ужас. — Той залитна и тя го улови. — Отведи ме със себе си, Мишок.

Той се взря начумерено в очите й.

— Значи не ме мразиш за това, което причиних на баща ти? Или това, което сторих с ученията на Главас Ро? — попита той объркано. — Не се ли страхуваш от мен?

— Аз се страхувам от всичко — прошепна тя, притискайки се към него. — Да, страхувам се от теб, много се страхувам. Но мога да се отуча от този страх. О, Мишок, ще ме отведеш ли… в Ланкмар или на Края на Земята?

Той я хвана за раменете.

— Мечтал съм си за това — рече той бавно. — Но ти…

— Чирако на Главас Ро! — прогърмя суров триумфиращ глас. — Арестувам те в името на херцог Джанарл за прилагане на магия върху тялото на херцога!

Четирима ловци изскочиха от храсталака с извадени мечове, а на три крачки зад тях — Гискорл. Мишока ги пресрещна по средата на пътя. Те скоро откриха, че този път не си имат работа със заслепен от гняв младок, а с хладнокръвен и умел майстор на меча. Сякаш в примитивното му оръжие имаше някаква магия. Той разпори рамото на първия нападател с добре премерено мушване, обезоръжи втория с неочакван финт, след това хладнокръвно се зае да отбива ударите на останалите двама, отстъпвайки бавно. Но още ловци последваха първите четирима и го обкръжиха. Продължавайки да се сражава с ужасна скорост, като отвръщаше на удара с удар, Мишока накрая бе повален от очевидно неудържимия напор на атаката им. Те му завързаха ръцете и го изправиха на крака. Той кървеше от порязване по бузата, но държеше главата си високо изправена, макар да бе рошава като на звяр. Налятите му с кръв очи откриха Ивриан.

— Трябваше да се сетя — каза той с равен глас, — че след като предаде Главас Ро, няма да мирясаш, докато не предадеш и мен. Добре се справи, момиче. Надявам се смъртта ми да ти достави голямо удоволствие.

Гискорл се изсмя. Думите на Мишока шибнаха Ивриан като камшик. Тя не можеше да го погледне в очите. След това осъзна, че зад Гискорл стои мъж на кон, и като вдигна поглед, видя, че това е баща й. Едрото му тяло бе прегънато от болка. Лицето му приличаше на смъртна маска. Изглеждаше истинско чудо, че успява да се държи върху седлото.

— Бързо, Гискорл! — изсъска той.

Но мършаволикият мъж вече душеше около отвора на пещерата като добре обучен пор. Той нададе доволен вик и свали една малка фигурка от каменен корниз над огъня, който след това стъпка. Понесе фигурката толкова внимателно, сякаш бе направена от паяжина. Докато минаваше покрай Ивриан, момичето видя, че това е глинена кукла — колкото висока, толкова и широка, облечена в кафяви и жълти листа, а чертите й гротескно наподобяваха тези на баща й. Беше пронизана на няколко места с дълги костени игли.