Драконите на изчезналата луна [bg]

— А как ще обясниш мъртвите рицари като лорд Сот например? — възрази лорд Улрих. По време на дългото унило пътуване закръгленият рицар бе изгубил значителна част от теглото си. Около устата му се бяха появили отпуснати бръчици. Обикновено веселото му лице сега бе сериозно, а в очите му се бяха настанили дълбоки сенки.

— Току-що потвърдихте думите ми, милорд — отвърна студено Одила. — Сот е бил прокълнат от боговете. Само бог може да разполага с такава власт. А този бог е могъщ. — Тя издигна глас, за да надвика надигналите се възражения и сипещи се обвинения: — Сами станахте свидетели на случилото се! Каква друга сила би могла да събере легиони от мъртви души и да заслужи лоялността на драконите? Видяхте го с очите си! Видяхте ги по стените на Солантас — червени и бели, черни, зелени, сини. Те не бяха дошли от името на Берил. Нито пък в името на Малис или който да е от останалите дракони. Бяха там в служба на Мина. А Мина беше там в служба на Единия бог.

Думите й бяха удавени в дюдюкания и подсвирквания, но това само можеше да подскаже, че с изказването си е успяла да засегне болезнена за тях тема. Никой не можеше да отрече казаното от нея.

Лорд Тасгол, най-възрастният измежду рицарите, посивял, сериозен и непоколебим, изкрещя няколко пъти и заудря с дръжката на меча си върху масата, за да въдвори ред. Постепенно виковете и възраженията затихнаха. Той отново се обърна към Одила. Жената войн бе отметнала дебелите си черни плитки и го наблюдаваше открито и със зачервено лице.

— Имаш ли някакво предложение… — започна той, а когато единият от рицарите изсумтя презрително, лордът побърза да го смрази с поглед.

— Ние сме хора на вярата — произнесе Одила. — Винаги сме били такива. Струва ми се, че този бог се опитва да ни каже нещо, а ние трябва да се вслушаме…

Рицарите отново избухнаха в гневни викове. Мнозина размахваха юмруци.

— Бог, който носи смърт! — извика един, изгубил своя брат по време на битката.

— Ами старите богове? — извика в отговор Одила. — Нали пак те стовариха огнената планина над Крин!

Много от рицарите замлъкнаха, без да имат какво да отвърнат, ала други продължаваха да говорят един през друг.

— Мнозина соламнийци загубиха вярата си след Катастрофата — продължи Одила. — Тогава те твърдяха, че боговете са ни изоставили. Чак по време на Войната на Копието си дадохме сметка, че не те, а ние сме ги изоставили. А после? Веднага след Войната на Хаоса, когато се пробудихме и открихме липсата им, отново побързахме да заявим, че са ни напуснали. Дали пък отново случаят не е същият? Може би Мина също като Златна Луна е дошла, за да ни разкрие истината. Как бихме могли да знаем със сигурност, докато не разберем какво се е случило? Като задаваме въпроси?