Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

9 юли

Температурата днес е около трийсет и девет градуса. От събота нямаме ток. На всичко отгоре цикълът ми дойде. Способна съм да убия човек за един шоколадов сладолед.

Но ето че ми хрумна нещо смешно за приближаващия се край на света. След като веднъж започне, няма спиране.

Тази сутрин, като се събудих, усетих нещо различно. Трудно е за обяснение. Беше станало по-хладно от предишните дни (което е добре), но небето бе придобило някакъв странен сивкав цвят - не е същият, както когато е облачно, нито дори когато е паднала мъгла. По-скоро наподобяваше на прозирна сивкава сянка, разпростряла се върху синьото небе.

Слязох долу в кухнята, защото чух майка ми и Мат да спорят за нещо. Мама беше сварила водата за чая и макар да не обичам много да пия чай, все пак той ми създаваше илюзията, че нещо ще влезе в стомаха ми, затова взех чашата си.

- Какво става? - попитах, защото бе съвсем очевидно, че нещо ставаше.

- Не искаме да се тревожиш - започна мама.

Не знаех за какво първо да мисля, затова светкавично изредих мислено всичките ни поводи за тревоги: Джони, татко, бебето на Лиза, госпожа Несбит, баба, токът, храната, комарите, падането на Луната върху Земята, потопът, който ще залее всичко. Бях сигурна, че в този миг съм изглеждала ужасяващо, но лицето на майка ми не трепна. Никаква успокояваща усмивка, нито дори насмешка заради прекалено възбудената ми реакция. Мат бе застинал в мрачно мълчание. Стегнах се, за да се приготвя за най-лошото.

-Смятаме, че е възможно... - продължи мама, -тоест ние тримата - Мат, Питър и аз, макар че учените да не са казали нищо за това или поне не сме чули по радиото нещо по въпроса. Надявам се, че преувеличаваме опасността и че се тревожим за неща, които в действителност няма да се случат...

- Мамо, за какво говориш? - не издържах и попитах аз.

Понe не ставаше дума за нещо лично. Едва ли на тезии от радиото им пукаше за Джони или татко.

-Нали вече знаеш, че Луната се е приближила до Земята повече, отколкото е нормално - заобяснява Мат. - И това променя гравитационното привличане.

- Разбира се - кимнах. - Заради това приливите се промениха. И това е причината за земетресенията.

- Това, което ни тревожи и което, изглежда, се случва сега, са вулканите - най-после изрече майка ми.

- Вулканите? - учудих се. - В Пенсилвания няма вулкани.

Мама се усмихна леко.

- Е, поне досега не сме чували да има. Тук не сме изложени на пряка опасност от вулкани, както не ни застрашават непосредствено цунамита или земетресения.

Разбира се, съществуваше огромно изобилие от косвени опасности. И сякаш се нуждаех от още едно напомняне, но точно в този миг на лявата ми ръка кацна един комар. Убих го, преди той да убие мен.

- Добре - подех. - Тогава как вулканите ще влошат положението ми?

Надявах се Мат да се засмее или мама да ме упрекне, че треперя толкова за самата себе си, ала и двамата останаха с мрачно застинали физиономии.