![Градът и звездите [The City and the Stars - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/6/7/gradt-i-zvezdite-the-city-and-the-stars-bg-download.jpg)
Градът и звездите [The City and the Stars - bg]
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът и звездите [The City and the Stars - bg]». Краткое содержание книги:
Когато отново потеглиха на път, Алвин гореше от нетърпение да зададе редица въпроси. Не можеше да си представи как изглежда любовта в телепатично общество и като прецени, че е изчакал достатъчно, той зададе въпроса. Хилвар обясни охотно, макар Алвин да подозираше, че е принудил приятеля си да прекъсне дълго и нежно мислено сбогуване.
Оказваше се, че всяка любов в Лис започва с телепатичен контакт и може да минат месеци или години, докато младите наистина се срещнат. По този начин, обясни Хилвар, и двете страни избягваха риска от разочарования или погрешни впечатления. Щом двама души са разтворили умове един пред друг, те не могат да имат тайни. А ако някой опиташе да прикрие нещо, другият партньор веднага щеше да усети.
Само наистина зрели и уравновесени умове можеха да си позволят подобна честност, единствено любов, основана върху абсолютна всеотдайност, можеше да издържи на изпитанието. Алвин отлично разбираше, че такава обич трябва да е по-дълбока и по-богата от всичко познато на неговия живот; всъщност тя можеше да достигне такова съвършенство, че му бе трудно да повярва дали изобщо може да я има.
Но Хилвар го увери, че я има, и със светнали очи се зарея из мечтите си, когато Алвин го подкани да бъде по-ясен. Някои неща не могат да се обяснят — човек или ги знае, или не. Алвин печално реши, че никога не ще достигне взаимното разбиране, което тези щастливи хора бяха положили дълбоко в основата на живота си.
Саваната свършваше внезапно, сякаш невидима ръка бе начертала граница, отвъд която на тревата бе забранено да расте. Когато земеходът прелетя над нея, пред тях се разкри редица ниски хълмове, обрасли с гъсти гори. Хилвар обясни, че това е аванпост от главната защитна стена на Лис. Истинските планини лежаха отвъд, но за Алвин дори тия ниски хълмове представляваха внушителна и подтискаща гледка.
Колата спря пред тясна, закътана долина, все още обляна от топлите лъчи на залязващото слънце. Хилвар се обърна към Алвин с тъй добродушен и чистосърдечен поглед — човек би се заклел, че в него няма и капчица коварство.
— Оттук потегляме пеша — весело каза той и започна да изхвърля екипировката от каросерията. — Не можем да продължим с машината.
Алвин погледна оголените хълмове, после — удобната седалка, в която се бе возил.
— Няма ли обиколен път? — безнадеждно запита той.
— Разбира се, че има — отвърна Хилвар. — Но ние няма да обикаляме. Отиваме до върха, така е много по-интересно. Ще включа автопилота и като се спуснем от другата страна, колата ще ни чака.
Решен да не се предава без бой, Алвин направи последно усилие.
— Скоро ще се стъмни — възрази той. — Не можем да изминем всичкия път до залез слънце.
— Точно така — каза Хилвар, измъквайки екипировката с невероятна скорост. — Ще пренощуваме на върха и сутринта ще довършим пътуването.
Този път Алвин се призна за победен.
Багажът, който носеха, изглеждаше много голям, но макар и обемист, той почти не тежеше. Гравитационно поляризиращите контейнери неутрализираха теглото, оставаше само да се преодолее инерцията. Докато се движеше по права линия, Алвин изобщо не усещаше, че носи товар. Работата с тия контейнери изискваше известна практика, защото при опит внезапно да се промени посоката, денкът злонраво полагаше всички усилия, за да го удържи на предишния курс, чак докато преодолееше инерцията му.
Когато Хилвар притегна и последния ремък и се убеди, че всичко е наред, двамата бавно потеглиха нагоре по долината. Алвин печално погледна как земеходът се връща по дирите си и изчезва от поглед; питаше се колко часа ще минат, преди отново да има възможността да отпочине в удобното кресло.
И все пак изкачването бе много приятно. Слънцето меко огряваше гърбовете им и наоколо се разгръщаха все нови и нови гледки. От време на време тревясалата пътека се губеше, но Хилвар, изглежда, бе способен да я следва дори когато Алвин не забелязваше и следа от нея. Той запита кой е утъпкал пътеката и Хилвар обясни, че по тия хълмове имало много животинки — едни от тях самотни, други обединени в примитивни общности, копиращи ред черти на човешката цивилизация. Някои от тях дори открили или били научени да използуват инструменти и огън. На Алвин никога на му бе хрумвало, че подобни създания могат да бъдат настроени другояче освен дружелюбно; и двамата с Хилвар смятаха това за естествено, защото вече от милиони години нищо на Земята не бе въставало против върховенството на Човека.