Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Гледах и мислите жигосваха челото ми с огъня, който изгаряше човешкия дом пред нозете ми. Влад беше покрил лицето си с длани, Лада бе метнала дреха върху главата си.
Просветля. Палачите отлетяха на конете си и оставиха опожарения дом. Тук-таме припламваха светлини сред черните главни. Но нито искра живот не остана в десетината изтезавани албигойци. Палачите милостиво ги доубиха.
Запяха птици. Влад свали длани от лицето си и с безкрайна нежност откри главата на Лада. Светнаха огромните й очи, окъпани в сълзи. Тя ме гледаше и не вярваше. Влад не смееше да ме погледне. Усещах вина, че излязох добър пророк.
Влад каза:
— Да се махаме.
Казах:
— Ще останем до мръкнало. Тук няма да ни търсят, никой няма да помисли, че сме останали.
8.
Цял ден лежахме по гръб, вторачени в синьото небе. Не смеехме да погледнем изранената и почерняла земя. По пладне се чу грак на гарвани и крясък на орли лешояди. Когато се смрачи, печален вой на чакал сви сърцето ми. После настъпи тишина.
Погледнах към опожарения дом. Из пепелището бродеха сенки — албигойците бяха дошли да приберат труповете.
Внезапно усетих човек до себе си. Изтръпнах и обърнах глава. Влад беше. Промъкнал се беше, без да го усетя. Или остарявах, или той бе тих и ловък като змия. Недалеч лежеше Лада, отново покрила глава с дреха — не знаеше, че крясъкът на лешоядите и воят на чакалите секна. Влад каза:
— По-добре — нека не слуша.
И добави:
— Накъде ще тръгнем?
Признах му:
— Не зная. Накъдето духа вятърът. Поне да не носи дъха ни — може да ни гонят с кучета.
Той ми каза:
— Аз зная.
Обърнах глава към него. Казах му:
— Няма да сляза в пепелището при албигойците. Между тях има предатели.
Влад каза:
— И аз не бих слязъл. Слушай — защо ти остана на този хълм, на крачка от палачите? Защото знаеше, че те няма да те търсят в устата на вълка.
Мълчах и чаках. Той говореше твърдо и убедено — навярно цял ден бе премислял що да ми каже. Но не вярвах, че е намерил изход. Влад каза:
— Трябва да търсим друга уста на вълк. Има я. Това са земите на барон Д’Отарвил. Те са наблизо. Доминиканеца няма да ни търси в земите на човек, когото ти уби и чиито доспехи облякох. Той няма да помисли, че ще имаме дързостта и лудостта да влезем в устата на вълка. Но ние ще влезем — аз с глигана на гърдите.
Казах му:
— И на другия ден Доминиканеца ще разбере, че ние сме в земите на барона. Той знае, че истинският барон е мъртъв.
Влад каза:
— Искам той да разбере. И да ме подгони. Веднага схванах мисълта му, в мига, в който издума „да подгони мене“. Не „нас“. Така разбрах от полуслово и Ясен. Казах на Влад:
— Не мисли за Ясен.
Той каза:
— Ясен отиде на смърт. Аз съм ловец, Бояне.
Загледах го. Смрачаваше се, лицето му потъваше в мрак. Той събра сили да признае:
— Преди да стана богомил, бях царски ловец. С баша си. Млад бях, дете. Убил съм седем мечки с рогатина като ей тая. Гонил съм елени като вълк. Докато един ден… разкаях се.
Спомних си оная нощ, в която Ясен уби пирата. Видях Влад да се бие като дявол, но мислех, че го води любовта му към книгата и ненавистта към враговете й. Той се разкаял, че убивал мечки и елени… Това дете-мъж. Кога аз щях да се разкая?
Влад каза:
— Не се ли почуди, че съм се съгласил да сложа главата на дявола? Всяка година богомилите хвърлят жребий кой да стане дявол. Тежи им. Плашат се. Дедецът ми наложи огнената корона за изкупление.
Казах му:
— Ще си помисля.
Влад настояваше:
— Не отивам на заколение. Ще влезем уж тайно в земите на барона — да излезе, че той се крие, да разбере какво са правили, докато го е нямало. Само ще разлаем кучетата — и ше се разделим.
Казах му:
— Ти не познаваш тази земя. Не говориш езика на хората й.
Влад каза:
— Планините и горите бяха моят роден дом. Дърветата и водата са същите като при нас. Когато Доминиканеца тръгне след мене, ще го водя по следите си три дни и ще сляза от коня. Ще прогоня коня — като го стигнат, ще видят празно седло. Ще намеря нашите братя в подножието на Алпите. Там има българи. И ще се върна в Търнов. Заклевам се.
Мълчах. Не виждах какво друго можех да предложа. Но не преставах да мисля за Ясен. Тогава Влад ми каза:
— Когато кучета подгонят стадото елени, водачът елен се отделя и примамва кучетата, та ги влече след себе си. И кошутите избягват…
Така каза: „Водачът елен.“ Той беше водачът. Аз се превърнах в кошута, която водачът спасява. А зад Влад все още различавах в мрака да белее дрехата на Лада.