Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Помня го, зная какво е видяла. Когато връщам образа на Влад в спомените си, често виждам това лице.
Дългият път и служенето на Свещената книга бяха изваяли лицето на Влад с нова, мъжествена красота. Стопи се тази детска пълнота и свежест, загорялата кожа се изпъваше по едрите кости. Влад смучеше портокал, рязнал бе плода и твърдите мъжки устни сякаш го целуваха. Пламъците на светилниците и огъня в огнището оживяаха лицето му с игра на светлини и сенки. Късата брада го правеше по-зрял и по-мъжествен.
Влад затвори очи, за да се откъсне от света наоколо, да изпие до дъно този миг на отдих и блаженство.
Зад стената баронесата също затворила очи. Това разбира се, не бил нейният съпруг. Но дрехите били на барона. Тя трябвало да узнае съдбата му.
3.
Останахме да спим в странноприемницата — Лада клюмна още на масата, — всички в широката горница с огнището. Посред нощ ме събуди протяжният, зловещ вой на вълк, който зове луната. Отворих очи и видях кръчмаря на колене пред образа на Богородица, скрита в малка ниша до огнището.
Събуди се и Лада. Докато спеше, тя си беше оная невинна чиста девойка от пещерата, тя не можеше да скрие, че е жена. Като нахлузи шлема си, лицето й стана строго и враждебно. Тя каза:
— Вълци.
Кръчмарят изохка:
— Хора са. Върколаци.
Скочих на крака, чак сега видях, че Влад го няма. Втурнах се нагоре по стълбището.
И още зад първата врата, която блъснах, намерих Влад. И баронесата.
Полуголата жена седеше на коленете на полугодия Влад. Тя беше богато надарена с гръд и бедра, но в обятията на Влад изглеждаше крехка и нежна. Лицето на Влад грееше едновременно от копнеж и от тъга. Навярно не е било много трудно да се прелъсти дете като Влад. Въздъхнах и казах:
— Владе, ела.
А на жената казах:
— Махай се.
Познах, че е прислужницата, а и на пода бяха струпани бедните й одежди. Не мога да скрия, оглеждах полуголата жена.
Тя скочи на крака и кресна:
— Клетнико, как смееш да говориш така с една баронеса Д’Отарвил!
Отпуснах голия си меч и опрях острието в пода. Успокоих се, че намерих Влад. Казах й:
— Барон Д’Отарвил… Баронеса Д’Отарвил… Пълно е с благородници. Дори аз съм барон.
Тя се задушаваше от бяс. Обърна се, без да се грижи за това, че ми показва нещо, което обикновено се крие от непознати мъже. Наведе се над ракла, измъкна плащ и се наметна. Само някакъв си плащ, само една вирната глава — и аз приклекнах на едно коляно. Изрекох с разкаяние:
— Госпожо…
Тя святкаше с очи и зъби. Казах й:
— Простете ми, че не познах една дама без… в дрехите на прислужница.
Тя ме попита:
— Кой сте вие? Казах й:
— Аз съм барон Анри дьо Вентадорн.
И прехапах езика си. Но Влад не разбираше ни дума от разговора ни. Той бързо бе навлякъл доспехите на барона.
И в този миг вратата с трясък се разтвори и на прага застана Доминиканеца. Зад него се блъскаха поне десетина души с извадени мечове. Доминиканеца кимна с глава и двамина опряха мечовете си в ребрата на Влад. С бързо движение баронесата с гола ръка отстрани мечовете.
Доминиканеца каза:
— Госпожо, този човек е българин, еретик. Баронесата тържествено изрече:
— Този човек е моят съпруг — барон Бертран д’Отарвил.
Доминиканецът онемя. Онемях и аз. Първи проговори монахът.
— Госпожо, аз съм легат на Светия отец. Повтарям този човек е българин и еретик. Тя каза:
— Това е моят съпруг.
Доминиканеца каза:
— Когато вашият съпруг е поел светия кръст, той е бил на тридесет години. Оттогава са минали още двадесет. Това прави петдесет.
Баронесата каза:
— Моят съпруг се сражаваше за освобождаването на гроба Господен. И Господ го благослови с нова младост. Или ти не вярваш, че Бог може всичко?
Изведнъж разбрах, че само наглед поведението и думите на баронесата изглеждат напълно налудничави. Същото разбра и Доминиканеца. Той въздъхна и предпазливо каза:
— Госпожо Д’Отарвил, тъй рядко виждаме да стават чудеса в наши дни.
Баронесата промълви:
— Само заради нашата слаба вяра, Доминиканецо. Много се молих Богу, вече мислех, че съм вдовица. Ти не познаваш силата на вдовишките сълзи…
Доминиканеца каза решително:
— Госпожо, невъзможно е.
Тя каза:
— Ще видим.
Той каза:
— Вие имате васали.
Тя каза:
— Но имам чичо кардинал, сестра, женена за херцог, и братя в свитата на френския крал.
Доминиканеца загуби самообладанието си.
— Това е лудост. Дайте ми този човек. Имам повеля от устата на самия свети папа да го намеря жив или мъртъв. Дайте ми го — ако душата му е чиста, ще се върне при вас чист.