Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Влад ми каза:
— Не казвай на Лада. После… тя ще разбере. Тя ще остане с книгата.
Да, и Лада щеше да се спаси. Ако спечелех няколко дни щях да се оправя.
Казах:
— Да тръгваме.
Дълго се вглеждах в мрака. Долу, в пепелището, плахо пламнаха свещи. Вдигнах рогатината, в която живееше Свещената книга. Изведнъж ми се стори, че и книгата е желязна — тънки стоманени листи с писмена, изписани от огън.
Най-напред мислех за Свещената книга като за гълъб, който носи блага вест. Сетне мислех, че е запалена факла. По-сетне видях, че е орелът от приказките, който се храни с плътта на хората, които носи на крилата си. Но книгата се бе превърнала в жар-птица, която спусна криле на стрехите на човешките домове и ги запали. На светлината на пожарите се събраха ловците и палачите.
Изправих се. Метнах рогатината отзад на плещите си наравно със земята. Протегнах ръце встрани колкото мога и събрах пръсти около топлото желязо. Като че ли се разпънах на кръст.
Останах така изправен — колко, не зная. Ако някой от хората в пепелището вдигнеше поглед, може би щеше да види на тъмното небе да се очертава черен кръст. Те, албигойците, мразеха кръста, Боян отказа да го целуне. Но аз, Анри, почитах знака на мъченическата смърт на Спасителя. Исках да осеня с благословията му мъртвите мъченици.
Рогатината притискаше плещите ми, мъчеше се да превие врата ми, да сведе надолу главата ми. Борех се с болката, държах челото си повдигнато към звездите.
Предчувствах — и се боях от това предчувствие, че книгата ще се остави да попадне в беда, за да поиска нови криле, за да полети.
ДЕВЕТИЯТ ДЕН
1.
Слънцето залязваше. Ако човек ни гледаше отстрани и отдалеч, ние тримата навярно сме били като излезли от ония рисунки, които украсяват страниците на рицарските песнопойки. Черен път между огромни кестени, на пътя рицар и пажът му. След тях — верен васал. Далеч напред, вече забулени в синкава мъгла, мъжделеят бледите очертания на рицарски замък. Сенките са меки и дълги, над земята и хората витае сънлив покой и предвечерна умора.
Отблизо всеки би видял, че конете едва-едва се влачат, провесили глави до земята. Ние дремехме в седлата, клюмнали над конските гриви. Приспивно шумяха невидими ручеи, мекият път поглъщаше тропота на копитата.
Завой — и пред нас се ширна поляна. Дърветата бяха изсечени, за да сторят място на няколко ниски постройки от дърво и камък. Най-високата бе странноприемница. Под стряхата висеше изкривен дървен щит — навярно най-доброто произведение на местен живописец — чудовищна глава на глиган с бели бивни, извити като рогове.
Влад спря коня си, едва не се блъснах в него. Конят на Лада сам спря, тя не вдигна глава. Когато се изравних с Влад, погледнах лицето й. Изглеждаше унесена, както бе измършавяла и изтощена, наистина приличаше на момче.
Влад погледна глигана на гърдите си и свали забралото на шлема си, сякаш щеше да се нахвърли с наведено копие срещу дървения щит. Побутнах Лада по рамото и казах:
— Мисля, че влязохме в земите на барон Д’Отарвил.
2.
Кръчмарят едва не умря от страх, като видя изтъркания глиган върху гърдите на Влад. Само успя да промълви:
— Господарят…
И се просна в краката му. Влад величествено мълчеше.
Няма да забравя шествието, което се изниза пред нас, седнали в опушената горница. Само ние бяхме — тримата. Начело вървеше кръчмарят и носеше огромно блюдо с риба. Дебелата му жена крепеше върху главата си тава с прасенце. Пораснала дъщеря — вече дебела като майка си — притискаше към едрите си гърди кошница с портокали и ябълки. Три дребни деца преплитаха крака под тежка делва с вино, три оловни чаши и огромен кръгъл хляб. Последно вървеше мършаво куче, вперило поглед в блюдата.
Господи, какво си спомням… Ние бяхме изгладнели, уморени и не можехме да се преборим с изкушението да вкусим тези дарове на благодатната френска земя.
Но вестите летели по-бързо, отколкото пресмятахме. И при нас дошла, без да я позная, баронеса Д’Отарвил. За нея спирането на барона в първата кръчма било съвсем естествено — тя мислела, че мъжът й ще поразпита за нейното весело властване в замъка, докато той е воювал по светите места.
Тя влезе при нас облечена като прислужница. Не успя да види лицето на Влад, макар да се навеждаше, уж че налива вино в чашите, като почти докосна с едрите си гърди шлема му. Влад се хранеше с лице към стената, а забралото на шлема му бе спуснато.
Но после се разбра, че на стената имало прикрит отвор, през който баронесата видяла лицето на Влад.