Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Изправен до масата, Аймерик изпращаше гостите си. Албигойците като че ли бяха забравили ужаса на поражението. Те се прегръщаха и се целуваха. Аз си стоях с маска на лицето. Казах на Аймерик:
— Един от тези хора трябва да ни приюти.
Той каза:
— Ти не искаш да останеш в моя дом?
Казах му:
— Прости ми, не бива. Той наведе глава и тъжно ми каза:
— Така е. Ние сме като пияни. И той се обърна към съдията Бертран:
— Бертран, след три дни ще върнеш хората при за да им кажа как ще продължат пътя си.
Съдията Бертран ни каза:
— Елате с мене.
6.
Ние тримата и още двама конници яздехме в нощта. Настигнах съдията и му казах:
— Братко, дотук. Ние тръгваме на север. Бертран ми каза:
— Но защо? Казах му:
— Трябва да залича следите ни. Бяхте прекалено много хора.
Той каза:
— Защо поне не пренощувате при мене?
Мълчах. Отделихме се и тръгнахме на север. Влад и Лада чуха, но не разбраха какво си говорим. Когато обърнах коня си, Влад изненадано каза:
— Ние се връщаме. Казах му:
— След три дни ние сами ще отидем при Аймерик. Видях над дома му височина, обрасла с гора. Там ще чакаме.
Влад ми каза:
— Лада ще падне от коня. Мълчах.
7.
Прикрихме се в гъстата гора над дома на Аймерик. Долу, в краката ни, светеха от ношната влага покривите на къщите, оградили тъмния двор.
През тази нощ видях неща, които искам да забравя. Сега тук наблизо се моли съвършената Сребрена. Тя е на сто години. Ще отида и ще я помоля да сложи дланите си на очите ми — дано злите спомени изтекат от мене.
В най-тъмните мигове на нощта, преди зазоряване, видях, че около дома на албигоеца лумва огнен венец. И после на стотина стъпки под краката ни се отвори преизподнята. Червени от пламъците, дяволите палачи измъкваха безпомощни хора от горящите къщи и още приживе ги пренасяха в ада. За какви грехове? Прости ми ти, който четеш тези записки, но трябва да кажа тези няколко думи. Не ги допускай до сърцето си — те са отровни. Остави ги да изтекат между пръстите ти. И все пак трябва да се замислиш какъв е нашият ближен и брат — твоят и моят, — който се нарича човек.
Видях да хвърлят мъж в огъня завит до кръста с кожи, надолу гол. И после снемаха кожите и от кръста надолу червенееше и чернееше рана, но главата можеше да чува писъка на изгорената плът и устата можеше да вопие. Люлееха човек над пламъците и го заливаха с вода, когато стигнеше до края на размаха си. И пак го тласкаха да прелети над пламъците. Видях да надуват хора с мехове за огнище, докато вътрешностите им изскочат от устата. Видях девойки, до които не се бе докосвала мъжка ръка, и майки, които бяха носили деца в утробата си, да се превръщат в кърваво тесто от плът, кръв и разкъсани одежди. И много друго видях — но ще замълча. Само ще кажа, че тези изтезания се наричаха „като на мъртвец“.
Запалиха и конюшните, оборите и кошарите, та конете, кравите и овцете живи изгоряха. Над пламъците се носеше вик и писък и хората плачеха като животни, а животните плачеха като хора.
А край огъня стоеше изправен Доминиканеца и слушаше — но дали чуваше в адската врява несвързаните писъци на жертвите?
На крачка встрани, окървавен от червеното сияние на огъня, стоеше вързан за стълб съдията Бертран. Той беше довел палачите — дали за пари, дали след изтезания, той знаеше. Изглеждаше вече някъде отвъд — прежалил себе си и другите или просто обезумял. На дълъг прът до него се ветрееше от жаркия дъх на пожара едно знаме с бял лъв на червено поле — герба на Симон дьо Монфор.
Не, не съдията Бертран доведе палачите. Ние, ние бяхме виновни за страданията на тези клетници. Ако не бяхме дошли с нашата прокълната книга, адът нямаше да се разтвори под краката им.
Стисках с все сила рогатината, но не можех да извия закаленото желязо. Бях я скрил предвидливо от гнева си.
Книгата беше виновна. Тя беше виновна не само за това, че беше влязла в този дом, тя беше виновна, че е дошла на света. Горяха безкрайни поля, високи планини и дори реки и морета — горяха, защото тя ги запали.
Притиснах книгата до гърдите си. Ами ако светът наистина бе творение на дявола? Как можеше такава бездна от злоба и зверщина да живее в човека, създаден по образ и подобие Божие? Зверщина ли? Зверовете убиваха, за да ядат. Защо палачите измъчваха жертвите си? Хора ли бяха?
В сърцето ми нямаше омраза, а само ужас. Да можех, бих избил палачите, но не ги мразех. Не се мрази бясно куче. Не мразех дори Доминиканеца.
Дали Бог не бе изпратил книгата, за да накара хората да победят и да се отрекат от дяволското у себе си? Ако беше така, то щеше да се роди друга, същата книга, на друго място и по друго време. И ако тя не донесеше пожара, огън небесен щеше да падне и да го запали.