Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Къде е книгата?
Главатарят повдигна плещи.
— Баронесата плати да хванем лъжливия барон — оня с глигана на гърдите. Другите хванахме покрай него.
Игуменката каза:
— Ти си като рибар, който е хванал риба, в чийто корем лежи бисер. И не знае за съкровището.
Вълкът каза:
— Говори като хората — тук не е черква.
Игуменката каза:
— Тези хора пренасят Свещената книга на богомилите — поклонници на дявола. Тази книга може да те направи господар на света. В нея са скрити заклинанията, които дават власт над демоните. Те могат да изпълнят всяко твое желание.
Вълкът се засмя:
— Ако имаха власт над рогатия, нямаше да стоят вързани като агнета пред заколение. Предпочитам златото на баронесата пред власт над демоните.
Игуменката каза:
— Ако не извикаме Сатаната, ще върнем книгата на папата. От столетия Рим дири тази книга.
Главатарят каза:
— Виж — това е разумна приказка. Защото, ако не извикаме дявола, трябва да се разправяме с баронесата. А тя е жив дявол.
Те говореха пред нас, пленниците, все едно че ни нямаше. Наистина Лада и Влад не разбираха ни дума. Но какво значение имаше дали ги чуваме? За тях ние бяхме вече мъртъвци.
Мъжът-вълк приближи Лада с нож в ръка. Попита я:
— Къде е книгата?
Казах му:
— Тя не разбира говора ти.
Той не ме погледна, а хвана яката на Ладината кожена риза и със замах отряза голямо парче от кожата. Бялото рамо на Лада светна на огъня. Главатарят се върна при игуменката и посочи някакъв човек все още с вълча маска.
Тогава Влад се изправи на крака, вдигнал на гърба си Мраморния олтар. Моето налудничаво и разсеяно предположение, че българинът би могъл да стане, понесъл целия олтар, внезапно се сбъдна като в съновидение. Той стоеше едва прегърбен, с лице, което по-добре да не си спомням. Мишците му оплитаха гърдите и ръцете му като изпънати въжета, които всеки миг ще се скъсат. Но се скъсаха ремъците, вързали го за олтара. Мраморната глава с рогата и гроздовете с тътен се тръшна върху плочите — тя тежеше поне десет пъти колкото човек. А човекът излетя нагоре. Страшен рев вкамени хората-вълци. Влад скочи сред огъня и грабна пламтяща цепеница. Завъртя я в огнен кръг. Очите му горяха червени, огрени от пламъците. Остатъците от дрехи по него пламнаха. Той риташе главни и жар срещу хората-вълци и игуменката. Изведнъж си спомних дявола от пещерата на богомилите — но сега лицето на Влад беше по-страшно от маската на дявола.
Това, което стана по-сетне, видях в агония и ужас, полузадушен от въжето, което въодушевеният ми страж дърпаше като въже на камбана. И главата ми биеше като камбана пред пожар. Изправих се на пръсти, но все едно — от време на време висях като обесен. Разумът ми се замъгли, очите ми изскочиха от орбитите. Виках — дали пред смъртта, дали от възторг, не зная.
Влад вилнееше между вълците. Вместо те да го гонят, той гонеше тях. Под страшния му горящ кривак се късаха пламъци, летяха искри. Косата му се вееше — и тя ли гореше? От размахването кривакът пламна целият като огнен меч.
Камък удари Влад по тила. Той се просна по очи. Въжето се отпусна, почнах да дишам.
Когато светът се проясни, видях, че Влад отново е вързан за олтара, но сега с някакви корабни вериги. Четирима мъже вдигнаха отчупена колона и я отпуснаха върху нозете на Влад. Предводителят на вълците седеше на старото си място, до него стоеше изправена игуменката. Само че преди бе превързана само едната ръка на мъжа, се га той имаше превръзка и на челото. Вълкът изръмжа възхищение и почуда:
— Ти не си поклонник на дявола, а самият дявол. Влад мълчеше утихнал, отпуснал глава на гърдите си.
Вълкът каза:
— Вдигни главата му, да гледа.
Моят изверг с въжето вдигна главата на Влад. Очите му бяха затворени.
Човек-вълк бавно се приближи към Лада. Сега и аз исках да затворя очи, но не успях.
Вълкът дълго избира мястото, за да отреже своето шарче кожа. Накрая с дълъг разрез разпори кожените дрехи на Лада от кръста до коляното. После трети, четвърти човек отрязаха парчета от кожената дреха. Лада засвети цялата гола. Тя висеше на завързаните си ръце.
Игуменката застана пред мене. Все още държеше с една ръка плаща, вдигнат пред устата си. Говореше глухо, като изпод земята:
— Къде е книгата?
Казах й:
— Не зная.
Аз бях Боян от Земен, а той не познаваше милост към земната плът. Нито към своята, нито към чуждата. До Лада с накуцване дойде старицата, която подклаждаше огъня. С ужас видях, че е млада жена, цялата в белези, с изпочупени зъби. Тя вдигна ръка. Сви пръсти и между тях блеснаха остриета. Тия стоманени нокти слязоха към лицето на Лада.