Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
— Добре дошли в моята родина.
Досрамя ме, че изричам тъй тържествено тези думи, но тъмното небе се вълнуваше от тежки облаци, могъщото море дишаше със сиви вълни, брегът се простираше пуст и каменист — бях на място, където можеха да се кажат тържествени думи. В далечината върху сивите камъни белееха изпочупените ребра на изоставени лодки като скелетите на огромни морски зверове, изпълзели да умрат на този забравен бряг. Влад и Лада мълчаха изправени, дори ми се стори, че за пръв път видях в очите им топлина.
Влад заби крак в пясъка и завъртя тока на ботуша си. Каза:
— Отново оставяме следи. Целият бряг се владее от хората на Симон дьо Монфор.
Висока вълна се вдигна, разсипа се и достигна до рогатината. Облиза я, но се върна и пяната безсилно потъна в пясъка. Лада каза:
— Погледнете, летят птици. Дедецът каза, че гълъбите летят само три дни от Търнов до Алби.
Не бяха гълъби — грачеха чайки.
3.
Когато бяхме в богомилската община Конкорецо, италианските катари ми дадоха карта, с която да се свържа с албигойците. Казах на Лада и Влад:
— Да вървим.
Намерих и почуках на здрава порта, вградена в каменен зид. Зад зида се чу лай на куче и разтревожен човешки глас каза:
— Отминавай.
Казах:
— Търся Аймерик. Търся восъчна плочка.
През някакъв процеп на стената, тесен като бойница, просветна пламък на факла. Над зида израснаха три сенки — на възрастен мъж и две момчета. Албигойците ни огледаха, после сенките изчезнаха. Чу се приглушен говор, стъпки, които се отдалечаваха. Ние зъзнехме пред вратата и се оглеждахме в мрака. После вратата се отвори, ръце ни дръпнаха навътре. Някой ни подаде малка восъчна плочка и остър писец.
Плочата бе разчертана на малки квадрати. Започнах да шепна молитвата Отче наш и едновременно с произнасяните думи отбелязвах кръстчета върху квадратите. Подадох восъчната плочка на мъжа, който оставаше невидим, скрит зад завесата, хвърлена пред него от пламъците на факлата.
Мъжът подаде факлата на едното момче. Чак сега го видях — слаб, висок човек, с благородно лице и посивяла брада. Това беше Аймерик дьо Ревали.
Мъжът положи върху моята плочка друга плочка, с отвори. През отворите се видяха кръстчетата, които аз бях начертал. Човекът дълбоко въздъхна и каза:
— Добре дошли, братя. Дано носите добри вести.
Аз казах:
— Идваме от България.
Човекът каза:
— Нима… Нима ти носиш?…
Аз казах:
— Нося я.
Аймерик падна на колене и вдигна ръце към небето. И каза:
— Господи, благодаря ти, че избра моя дом.
4.
Албигойците се събраха за обща молитва в голямо помещение, изградено от камъни без спойка. Грубо издялани греди покриваха тавана. Подът бе утъпкана земя. Навярно стояхме в стар плевник, недалечните постройки на имението тънеха в мрак.
До стената имаше маса, върху която лежеше кръгла хлебна пита. Зад масата бяхме изправени ние — аз, Влад и Лада. До нас стоеше стопанинът Аймерик. Аз и Влад държахме спуснати наличниците на шлемовете си, лицето на Лада бе пребрадено с кърпа. Над главите ни, вляво и вдясно, горяха две факли.
Пред нас в средата на помещението стояха изправени двайсетина души — всички с маски на лицата, с дълги плащове. На оскъдната светлина на факлите не блестеше нито украшение, нито оръжие. От време на време през цепнатините на маските просветваха очи и зъби.
Аймерик каза:
— Братя, нека разчупим благословения хляб, символа на нашата вяра.
Той се помъчи да счупи плоския хляб, но той беше толкова корав, че го принуди да притисне парчетата в острия ръб на масата. Аймерик каза:
— Хлябът е на три месеца. Три месеца не сме се събирали за утешение. Затова хлябът е корав като сърцата ни.
Албигойците с маските пристъпваха в светлия кръг около масата, вземаха залъци хляб и отново се оттегляха в полумрака.
Аймерик каза:
— Пред вас са трима пратеници от Търнов. Братя българи, простете ни, че ви посрещаме с покрити лица. Но от две седмици в нашия град са дошли хора на Инквизицията.
Аз казах:
— Братя, отиваме при обсадените Съвършени в Тулуза. Имаме нужда от помощ.
От тъмнината дойде глас:
— Гълъбите долетяха.
И настана мълчание. Тези хора се страхуваха да не бъдат разпознати дори по гласовете. Усещах, че насреяща си нямам опитни заговорници, свикнали да носят маски, а хора, принудени да се крият.