Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Тогава напред излезе висок човек, влезе в кръга светлина и смъкна маската си. Повдигна чело, сякаш чак сега можеше дълбоко да си поеме дъх и да диша свободно. Човекът изглеждаше старец с изпитото мършаво лице и белите коси, а движенията и гласът му издаваха младостта му. Той беше син на едно време, когато слабата плът отстъпваше на терзанията и страданията и остаряваше, но духът не се пречупваше. Той каза:
— Аз съм съдията Бертран. Срамно е за домакините да посрещат гостите с покрито лице. Папата иска да ни накара да повярваме, че човек за човека е вълк. Нека покажем, че сме хора.
Той дойде и застана до каменния зид с открито лице. Излезе втори човек и също свали маската си. Беше старец с лице на книжник, не на воин. Той каза:
— Наричат ме Фолкет. Инквизиторът се качи преди петнайсет дни на църковния амвон и даде срок един месец на всички еретици да се предадат доброволно. През този месец инквизиторът приема всички свидетели и всеки може да отиде при него и да каже: „Този и този е еретик.“ Имотът на наклеветения се разделя на три и едната трета взема доносникът. Така папата развърза ръцете на доноса и клеветата. Никой не е уверен, че няма да бъде издаден или наклеветен. Да, папата се мъчи да ни унищожи с недоверие, подозрение и предателство. Вярвам ви, мои братя, и откривам лицето си.
Той дойде и застана до каменния зид. Пред масата дойде трети човек. И каза:
— Наричат ме Гийом. Ние сме извън всички закони — да убиеш еретик не означава да убиеш човек. Папата заповяда еретиците да се горят живи пред зрители. Който окаже помощ на еретик, се лишава от живот, чест и наследство. Нима ние не сме хора?
И той застана до стената, смъкна маската си и я стъпка. И каза:
— Аз свидетелствам против папата. Той разреши костите на еретиците да бъдат изкопавани от гробовете им ида бъдат хвърляни на бунището. Ние нямаме мир дори в земята. Нека той няма мир на небето.
В светлината пристъпи жена. И тя свали маската си. Говореше с дълбок, развълнуван глас:
— Аз съм Адалгиза. Папата иска да убие душата на Прованс. Той иска да превърне веселата ни страна в манастир. Над Прованс тегне мрак и скука. Монасите мълчат или проклинат.
Тя отиде до стената, а на нейно място застана мъж, който свали маската си. Това беше войник с изрязано лице и орлов поглед. Над скупчените хора мина шепот като въздишка. Човекът каза:
— Да, аз съм Арнаут. Зная, че ме смятате за мъртъв. Моят дом, като дом на всеки еретик, лежи в бурени, сринат до основи. Труповете на децата ми бяха хвърлени на свинете. За главата на еретик дават десет дуката, за моята глава дават хиляда. Дошъл съм не да се оплаквам, а да ви кажа: „Братя, Прованс отново въстана. Авиньон, Марсилия, Каркасон, Тараскон, Оранж, Бокер, Тулуза изпратиха своите отряди на Раймон Тулузки. Изкопавайте оръжието си и бъдете готови. Братя от Търнов, кажете на всички българи, че душата на албигойството не умира.“
Още една бъдеща жертва застана до стената. Адалгиза отвори уста и запя. Хората край стената подеха песента. Запяха я и хората, останали в полумрака.
Влад вдигна забралото на шлема си. Лада също смъкна кърпата от лицето си. Тя не пееше и с гордо предизвикателство гледаше желязната маска, зад която се криеше моето лице.
Сега всички албигойци — от въодушевление или от срам, че могат да ги помислят за страхливци — свалиха маските си. И всички пееха песента:
Гледах ги. Помня ги. Всички имена, които изредих, са имена на покойници. Нека потомците им се гордеят с тях.
Тогава не свалих маската си, защото някой от албигойците можеше да познае мъж от рода Вентадорн. Силно беше семето на баща ми — или на дядо ми, — петимата братя си приличахме като близнаци. Достатъчно беше да си видял един брат, все едно че си видял и петимата. Затова всички пееха без маски, само аз стоях сред живите хора като желязна статуя.
Не, не е вярно — не смъкнах маската си само от страх да не познаят, че съм един Вентадорн. Не им вярвах.
5.
Хората се разотиваха. Някои се скриваха зад маските си, други тръгваха с открити лица. Към мене приближи Арнаут — войникът с лице на орел. Той ми каза:
— Братко, знаеш ли чий герб носи този човек? Това е знакът на барон Д’Отарвил, един от най-жестоките палачи на Прованс.
И той посочи гърдите на Влад с герба на Д’Отарвил. Аз казах:
— Баронът е мъртъв.
Арнаут каза:
— Внимавай българинът да не умре вместо него. Жената на барона мисли, че той е изчезнал, и затова живее като весела вдовица. Ако научи, тя ще прати убийци подир двойника му. Земите на барона са на изток, само на два дни път.