Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Вярно е, че още от самото начало на нашето запознаване аз бях решила да му се отдам, ако той пожелае, тъй като се нуждаех от помощта му, а не виждах друго средство да я спечеля. Обаче когато онази нощ бяхме заедно и както вече разказах, си позволихме много неща, аз открих моята слабост — не можех да противостоя на желанията си и му се отдадох, преди той да поиска това от мен.
Във всеки случай той се показа справедлив: никога не ме укори за станалото, нито пък изрази някога и най-малкото недоволство от поведението ми; напротив, винаги ме уверяваше, че компанията ми му е все така приятна, както в първия ден, когато се срещнахме.
Вярно е, че той нямаше съпруга, тоест не живееше с жена си, но угризенията на съвестта често откъсват мъжете, особено разумните мъже, от прегръдките на любовниците им; така най-после се случи и с моя приятел. От друга страна, макар и съвестта ми да ме упрекваше за живота, който водех, дори когато бях на върха на щастието си, аз винаги имах в ума си страшната мисъл за бедност и глад; тя ме гнетеше като кошмар и затова не желаех да променя положението си. Бедността ме накара да почна такъв живот и тя беше причина да не смея да го напусна. Често решавах, че щом събера достатъчно пари, за да мога да се издържам сама, ще започна нов живот. Но тези мисли бяха повърхностни и изчезваха, щом приятелят ми дойдеше при мен. Компанията му ми беше така приятна, че не можех да бъда тъжна в негово присъствие. Невесели мисли ми идваха само в часовете, когато бях сама.
Шест години живях така, щастлива и нещастна едновременно, и през това време му родих три деца, от които само първото оживя. В течение на тези шест години се местих на два пъти, но последната година се върнах пак в квартирата си в Хамерсмит. Тук именно ненадейно получих едно мило, но тъжно писмо от моя приятел, с което той ми съобщаваше, че е болен и се опасява, че болестта ще го повали отново. Понеже роднините на жена му били при него, той много съжаляваше, че не ще бъде възможно да отида да се грижа за него, както когато беше болен в Бат.
Бях твърде обезпокоена от тази новина и с нетърпение чаках да науча нещо за състоянието му. Почаках около две седмици и понеже не получих никакво известие, започнах наистина много да се тревожа. През следните две седмици ми се струваше, че ще полудея. Най-лошото беше, че не знаех точно къде се намира. Отначало мислех, че живее у тъща си, но когато отидох в Лондон, по указанията, които ми беше дал да пращам писмата си, скоро разбрах, че се е преместил с цялото си семейство в една къща в Блумсбъри и че тъща му и жена му живеят с него, макар на последната да не казвали, че той живее в същата къща.
Научих също така, че бил на смъртно легло и това едва ли не ме уби. Една вечер се преоблякох като домашна прислужница — със сламена шапка и наметка — и отидох да потропам на вратата на къщата му. Казах, че господарят и господарката ми, които живеят в квартала, където той по-рано е живял, ме пращат да питам как е господинът и как е прекарал нощта. Това ми даде възможност да поговоря с една от прислужничките, което и беше моята цел. Тя се разбъбри и аз научих всички подробности около болестта му — той имал плеврит с кашлица и треска. Каза ми също кой живее в къщата и как е жена му. Според нея имало вероятност тя да се оправи, но колкото до господаря й, лекарите били на мнение, че почти нямало надежда да го спасят. Сутринта мислели, че бере душа и макар в момента да бил малко по-добре, те не смятали, че ще изкара нощта.
Това беше тежък удар за мен. Виждах, че краят на моето благополучие наближава. „Добре, че харчех пестеливо и турих нещо настрана — си мислех аз, — защото вече нямам никакви изгледи да получа пари откъдето и да било.“