Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Той настоя да отида и да донеса всичките си пари до последния фардинг10.
Отидох в стаята си и донесох чекмеджето, в което държах по-ценните си вещи. В него имаше около шест гини и малко сребърни монети. Изсипах всичко на леглото и му казах, че това е цялото ми богатство до последния шилинг. Той погледна за миг парите, без да ги брои, и после ги постави обратно в чекмеджето. След това бръкна в джоба си, извади един ключ и ме помоли да отворя едно малко орехово сандъче, което стоеше на масата, и да му извадя еди-кое си чекмедженце. Изпълних молбата му. Чекмеджето беше пълно със златни монети — не знам колко бяха, но трябва да имаше към двеста гини. Той хвана ръката ми и ме накара да бръкна вътре, но аз се противях; тогава ми стисна здраво ръката в своята и ме принуди да взема цяла шепа пари.
След това ме накара да ги сложа в скута си, взе моето чекмедже, изсипа и моите пари при тях и ми каза да отнеса всичко в стаята си.
Предавам тази случка с подробности, защото намирам, че е забавна и показва какви бяха отношенията ни. След известно време той започна да не харесва дрехите ми, дантелите ми, шапката ми и настояваше да си купя по-хубави. Аз нямах нищо против това (макар че не го показвах), защото от всичко на света най-много обичах хубави дрехи. Казах му обаче, че трябва пестеливо да разходвам парите, които ми беше заел, защото иначе няма да мога да му ги върна. Той отговори, че храни искрено уважение към мен, знае в какво положение се намирам и затова не ми е дал сумата в заем, а като подарък, и смята, че съм я заслужила, като съм прекарвала всичкото си време с него. Когато неговият приятел замина, той ме накара да наема прислужница и да водя домакинството, за да можем да се храним заедно; направих го с удоволствие, защото виждах, че не губя нищо, а и хазайката ми имаше сметка от това.
Живяхме така около три месеца. Когато хората почнаха да се разотиват и Бат опустя, моят приятел ми намекна, че би желал да замина с него за Лондон. Аз малко се страхувах да приема предложението му, защото не знаех какъв живот ще водя там и как ще се отнася той към мене. Но преди да решим въпроса, той се разболя. Беше отишъл в едно градче в Съмърсетшър, което се казваше Шептън, и там заболял, и то толкова тежко, че не можел да пътува. Изпрати слугата си да ме помоли да наема кола и да отида при него. Преди да замине, той ми беше оставил парите си и някои други ценни вещи и аз не знаех какво да правя с тях. Скрих ги в къщи, както можах, заключих квартирата си и заминах за Шептън. Заварих го наистина сериозно болен и затова го убедих, че трябва да го пренесем на носилка до Бат — разстоянието беше около петнадесет мили, доколкото си спомням, — където има по-добри лекари.
Той се съгласи и аз го докарах в Бат. Треската продължи и той остана на легло пет седмици. През всичкото време се грижех за него и го гледах като свой мъж; дори да му бях съпруга, не можех да направя повече. Всяка нощ прекарвах дълги часове седнала до леглото му; той обаче не се съгласяваше да бодърствувам нощем и най-сетне се видях принудена да поставя един сламеник в стаята му и да спя до леглото му.
Бях наистина много разтревожена от състоянието му. Той ми беше толкова добър приятел и така се страхувах да не го изгубя, че седях до него и плачех с часове.
Най-после той се почувствува по-добре и аз започнах да се надявам, че ще оздравее; съвземаше се, макар и бавно.
Ако отношенията ни по това време не бяха наистина такива, каквито ги описвам, аз не бих се стеснявала да го кажа, както направих при другите случаи; макар че влизах в стаята му, когато той лежеше в леглото (той също влизаше при мен, преди още да бях станала), и вършех всичко, което гледането на един болен изисква, ние нищо не нарушихме границите на благоприличието, нито с думи, нито с дела. О, защо отношенията ни не останаха такива докрай!
Когато силите му се възстановиха и той започна бързо да се поправя, аз поисках да изнеса сламеника си, но той ме помоли да остана при него още известно време.
Прибрах се в стаята си едва когато той вече можеше да става без чужда помощ.
На много пъти той прояви благодарността си за нежните ми грижи, които положих за него. След оздравяването си ми подари петдесет гини за грижите ми и както се изрази, затова, че съм рискувала живота си, за да го спася.
10
Фардинг — четвърт пени, най-дребната английска монета. — Б.пр.