За любов и чест
- Автор: Спир Флора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радка Ганкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За любов и чест». Краткое содержание книги:
Тя също се бе променила през осемте месеца, в които бяха разделени. Не бе нито по-висока от предишната пролет, нито по-тежка. Носеше черните си коси по същия начин, а и роклята й също бе черна, копринена. Перлени обици със златен обков трепкаха на ушите й, когато движеше главата си. Но гледаше с равнодушен и спокоен поглед.
Той я бе оставил като момиче — искрено, прямо, честно. В негово отсъствие тя се бе превърнала в жена. Изключително красива млада жена. Парис си задаваше два въпроса — дали самодоволството й бе израз на истинските й чувства и дали през това време тя е намерила някой, който да я целуне, след като той отказа. Тази мисъл предизвика болка в стомаха му. Със сигурност не. Тя бе прекалено добре пазена, за да успее някой мъж да се доближи до нея. Но тя не бе добре пазена, когато той бе с нея. Тогава той можеше да прави каквото пожелае. Кой можеше да гарантира, че някой друг не си е взел това, което Парис бе отказал? Дали сега тя не обичаше някой друг? Тази ли бе причината да проявява студенина към него? Това, което той най-силно желаеше в момента, беше Юланда отново да го гледа с онзи топъл и размекващ поглед отпреди една година.
— Добре дошли, барон Парис от Асколия. Поздравления за новата ви титла. Знам, че я заслужавате. — Гласът й бе мек. — Страдахте ли от морска болест?
— Да, беше ужасно. — Той благодари на бога, че тя успя да започне разговор по толкова неангажиращ начин, и докосна лакътя й. — Искате ли да ви разкажа нещо повече затова?
— Не на масата, сър. Може би по-късно. — Звучеше сдържано и умело се контролираше, но не бе язвителна. Тя със сигурност обичаше някой друг. Но защо това за него бе толкова болезнено? Та нали той не я обичаше?
— Ще яздите ли с мен утре?
— Утре ще е дъждовно — каза тя.
— Тогава вдругиден или в който и да е от идните дни — продължи да настоява той.
— Дотогава има време. Ще видим. Понякога през зимата вали в продължение на седмица, че и повече, без да спира.
Вечерята бе обилна и вкусно приготвена. Всички пиха и от хубавото червено вино. Сладкишът бе с мед и бадеми — този, който Юланда обожаваше. Имаше и от традиционните сушени плодове и ядки за тези, които не обичаха прекалено сладко. От всичкото това изобилие Парис успя да хапне съвсем малко.
Говориха за войната и за нападенията, които очакваха през лятото от Германия. Алейн имаше да каже много неща по въпроса, които обикновено бяха в съгласие с това, което мислеше Джордж. Еймбрас също участваше в разговора и дори Юланда от мястото си до Парис се включи няколко пъти. Той самият стоеше мълчаливо, пиеше вино и се чудеше в името на всички светии какво му ставаше. Защо точно сега, когато бе на твърда земя, се чувстваше толкова ужасно?
— Тео Джордж постоянно ме информираше за теб и Алейн — каза му Юланда. — Знам колко смело си се бил за Роджър и колко верен си бил на нашия крал. Ти, както и сър Алейн, заслужавате похвала.
— Не беше нищо особено. — Парис пренебрегна комплимента, но после съжали, че е бил толкова рязък с нея.
— Мъчно ми е, когато виждам, че си бил нараняван — каза тя почти шепнешком. — Можело е да бъде опасно за теб.
— Щях ли да ти липсвам? — Парис се опита гласът му да бъде снишен като нейния, за да не привлича внимание, но той все пак звучеше по-високо. Страхуваше се да не би нейният отговор да е, че тя ще може да разбере само ако той наистина е мъртъв.
— Това е глупав въпрос, след като ти знаеш отговора. — Погледите им се срещнаха за миг и Парис отново срещна онзи мек израз, който познаваше отпреди време. — Може би — каза тя, преди Джордж и Еймбрас да привлекат вниманието й, — може би утре все пак няма да вали.
Но на утринта валеше и Юланда умело се изплъзна, оставайки през целия ден в стаята си. Тя се появи само на вечеря, когато бе невъзможно да проведат разговор само двамата. Джордж имаше нови гости — група учени от Александрия — и разговорът по време на вечеря бе оживен и интригуващ, но Парис не чу почти нищо. Той не можеше да остане повече и използва първия удобен момент да се извини и да отиде да се поскита из къщата. Излезе на терасата, където бе студено и влажно. Алейн го последва.
— Опитваш се да избягаш от нея или я чакаш? — попита Алейн, заставайки до него.
— Коя? — Парис звучеше ядосан дори в собствените си уши. Това го накара веднага да се извини. — Съжалявам. Настроението ми е ужасно тези дни.
— Разбираемо е. Повлиян си от битките. С мен е същото, но аз имах повече късмет от теб. При мен не се лееше толкова много кръв, освен това предполагам, че скоро не си бил с жена.