Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Мълчи, глупачке. Ти беше с мен, когато говорих с жреца Батбал — просъска Деница и впери яростен поглед в придружителката си. — Никой не може да ми помогне, не разбираш ли?
Жената се сви на стола и избърса с ръка зачервените си очи. Деница постепенно потисна гнева си и дишането й се нормализира.
— А може би има един човек, който ще ми помогне — каза Деница повече на себе си, отколкото на придружителката.
Случващото се й показа, че няма друг избор, освен да се довери на Салистар. Почувства се слаба и изоставена от всички. Сълзи избиха в очите й, когато си помисли за Янкул. Как искаше сега да е до нея. Но разумът й подсказваше, че освен предводителят на боломитите никой друг няма силите и възможностите да й помогне. И още по-лошо, разбираше, че ако остави така нещата, много скоро всички щяха да разберат за болестта й и да я обявят за луда. Единствените, от които семейството й би поискало помощ, бяха жреците, а тя бе вече наясно, че те или не искат, или не могат да й помогнат. Кан-принцеса Деница Стювиги нямаше друг избор, освен да се довери на Салистар.
Ермиар достигна селото посред нощ. Влезе в съседен двор, но достатъчно отдалечен от пристройката, която обитаваше през последните дни. Завърза коня си и тръгна пеша по калдъръма към къщата на Загарада. Светлината от кълбетата огряваше пътя, но той се криеше в сенките. Промъкна се възможно най-тихо — прозорецът на Безмер светеше. Огледа се и бързо се шмугна в къщата отсреща, откъдето се виждаха и прозорецът, и входът, през който Безмер щеше да излезе на сутринта. Намери подходяща за наблюдение стая и се отпусна на леглото. Сънят веднага го пребори.
Над опустялото село се стелеше утринна мъгла. Кълбетата светлина избледняваха постепенно на дневната светлина и само птичите песни нарушаваха непривичната тишина. Ермиар тихо изруга под носа си, когато се събуди и разбра, че се е успал, а Безмер вероятно отдавна е излязъл. Времето бе захладняло и студеният вятър го накара да настръхне. Той се промъкна внимателно в двора на Загардината къща и се ослуша. Не се чуваше нищо. Влезе в пристройката и се спря пред вратата на Безмер, почука, но не получи отговор. Отвори внимателно вратата, стаята бе обзаведена също като неговата. Огледа се, порови между дрехите, нахвърляни на един стол, повдигна завивките на леглото, но никъде не откри нищо подозрително или странно. Повтори претърсването и като се убеди, че нищо няма да намери, се отпусна на един стол и се замисли. Единственото, което му оставаше, бе да проследи Безмер, за да види къде отива и какво прави. Изправи се, погрижи се всичко да си бъде, както го е заварил, и излезе на двора. Имаше цял ден до завръщането на Безмер. Запъти се към мястото, където бе оставил коня си, за да го нахрани и напои. След близо час и половина се върна и влезе в къщата, която доскоро обитаваха двете жени. Зачака в една стая на първия етаж завръщането на Безмер. И този път не от умора, а от скука пак заспа.
От дрямката го изтръгна звук от отваряне или затваряне на врата. Повдигна се и погледна през прозореца. Никого не видя. Отиде до вратата на стаята и се заслуша. Ясно долови нечии стъпки в къщата. Едва ли е Безмер, той не се прибираше никога толкова рано. Дочу как стъпките се изкачиха по дървеното стълбище и продължиха по коридора. Ермиар отвори внимателно вратата и излезе в тъмния коридор. Притаи се зад един шкаф и зачака, за да види кой бе влязъл в къщата. Отгоре долитаха звуци от стъпки, шумолеше хартия, скърцаха мебели, дрънкаха стъкленици — някой май ровеше и търсеше нещо. Не след дълго стъпките затрополиха по стълбището и Ермиар с учудване видя Загарда да слиза към него, понесла в ръцете си торба. Успокои се и се поколеба дали да й се обади и да я смъмри, но се отказа. Сигурно е дошла да вземе някои от лековете на майка си… но бе опасно да се връща в селото сама. Когато Загарда затвори вратата след себе си, той се приближи до един прозорец и продължи да я следва с поглед. За негова изненада момичето не си тръгна, а се запъти към ниската постройка и влезе вътре. Ермиар продължи да наднича от прозореца, а тя се бавеше и не излизаше.
Както си чакаше, дочу конски тропот и скоро се зададе и конникът — Безмер. Дали тези двамата нямат среща? — запита се Ермиар и интересът му се усили. Безмер завърза коня под навеса и влезе в постройката. Ермиар остана на мястото си, за да не се издаде. Смрачаваше се и той реши да изчака, докато съвсем се стъмни.
Скоро Ермиар излезе от къщата и се запромъква към пристройката. Мракът извън обхвата на вечната светлина бе плътен и Ермиар достигна без проблеми до прозореца на Безмер. Внимателно надникна в стаята. Безмер се разхождаше около масата, а Загарда седеше на един стол. Двамата разговаряха оживено. До него обаче не достигаше нито думичка от това, което приказваха. Трябваше да влезе вътре и да подслуша на вратата. Въпреки риска да го хванат, любопитството му надделя и той внимателно отвори външната врата. Промъкна се безшумно в коридора и залепи ухо на вратата.