Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Как ще се спасят от гнева на Издулор, когато разбере, че е изигран?
Бакуриан махна с ръка и смръщи вежди.
— Това е война, а те са войници, ветровете да те отнесат. Какво си се завайкал? Ще нападат нощем, за да не усетят броя им. Ако са достатъчно смели, никой няма да разбере, че са само шепа нещастници.
Бакуриан нервно си отсипа вода в голяма дървена чаша, изпи я на един дъх и с остър тон се обърна към Тобел:
— Свободен си.
Тобел се изправи и бързо напусна шатрата. Въпреки предчувствията на господаря за успех, министърът се прибра, потиснат от предчувствието за надвиснала над всички тях беда.
Асура призова стадата си и бавно се заизкачва към повърхността. Наближаваше времето да напусне дома, който й бяха осигурявали корените на голямото дърво. Предпазливо се спря, когато лъч светлина проникна в тъмното и блесна в очите й. Тя подуши въздуха. Изключително силното й обоняние не регистрира опасност, но въпреки това се върна малко назад и се сви в очакване. Преди да настъпи нощта, Асура щеше да се нахрани с достатъчно еликсир и тела на сиви, за да си осигури необходимите сили за дългия и рискован път. Майката щеше да остави живи само членовете от последното стадо, за да й помагат в пътуването. Останалите сиви бяха вече ненужни. Предвкусила обилното угощение, Асура облиза муцуната си. Лепкавите й лиги се проточиха по козината и закапаха по земята. Очите й блестяха лакомо и кръвожадно. Предстоеше й да изпълни най-важната мисия на живота си и имаше нужда от много храна и сила. Тя надигна глава. Припряно задуши въздуха и усети, че второто стадо е наблизо. Чудовището изпрати мощен зов в съзнанието на сивите. Лигите отново покапаха по земята, козината й настръхна от възбуда, а туловището и се присви в очакване на сивата водач. С нея щеше да започне угощението.
Ермиар яздеше уверено коня, който не бе от най-красивите, но бе здрав, набит и кротък. Болките му отшумяха напълно благодарение на белия мехлем. Цяла сутрин със селяните пренасяше багаж към пещерите и сега, когато денят вече преваляше, правеха последния курс. От днес до края на войната дом за кодилците щяха да бъдат пещерите. Ермиар се колебаеше между желанието да остане и да разбере тайната на Безмер и дълга си да поеме отново по пътя за Карпонили — там, където го бе изпратил Иртхитюин. Върволицата мъже яздеха бавно след него. След тях вървяха петима „заличители“, които Ермиар не хареса много, но поради липса на други им се довери. Според повечето мъже в селото тези петимата бяха най-добрите заличители на следи.
По пътя иззад завоя срещу тях се зададоха конници. Това беше неочаквано. Но със силното си зрение Ермиар почти веднага разпозна „сивите вълци“, които бе изгубил незнайно как. Бяха го открили най-накрая. Щеше да разбере какво се е случило с него и как е попаднал в реката, която го изхвърли край затънтеното село. Умората отлетя, обзе го възбуда, пришпори коня и със светнали очи изкрещя:
— Карн веган.
„Вълците“, стъписани от гледката на препускащия селянин — за какъвто го взеха първоначално — също го познаха. Извикаха силно и дружно в отговор и също пришпориха конете. Пръв до Ермиар стигна Булик и със скок слезе от коня. Той бе тридесет и три годишен „вълк“, изкарал целия си живот в казармите на двореца, тъй като и баща му бе войник от същата войска. Бе в по-близки отношения с Ермиар — познаваше го от дете. Двамата се разбираха чудесно. Затова и не скри радостта си, че са открили принца:
— Благодаря на Живото Дърво, че сте добре.
— Добре съм, но не знам какво се случи. Озовах се на брега на река Релсма и последният ми спомен е, как яздим по един път… — Ермиар също скочи от коня, замисли се и добави: — Един доста стръмен път…
Вече всичките „вълци“ го бяха наобиколили и слизаха от конете си. По лицата им се четеше радост и облекчение. Немислимо бе за тях да се върнат в Исиней без Ермиар.
Булик кимна с глава:
— Наистина беше стръмен. Оказа се, че води до паянтов мост, по който вие тръгнахте пръв. Водехте коня след себе си, но нещо стана. Цилок се подхлъзна и полетя в пропастта, а вие не го пуснахте. Скочихте с него.
Ермиар усети упрека в гласа на Булик. Не каза нищо. Заслужаваше го, но в душата му се прокраднаха силна болка и празнота. Той обичаше много коня си Цилок, бе го отгледал от малко жребче. Сега, когато Булик разказа за падането му от моста, паметта му се събуди и започна да рисува познати картини в съзнанието му.
— Конят ми — с надежда попита Ермиар, — жив ли е?
— Не го открихме — тъжно отвърна Булик. — Течението бе много силно, реката дълбока и не вярвам да е оцелял поради височината, от която падна.