Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Деница се размърда и надигна, умората и сънливостта й сякаш отлетяха:
— Слушам те.
— Знанията, които имам, съм натрупал от различни източници в продължение на години. Някои от нещата могат да ти прозвучат нереално, но те уверявам, че векове наред нашите предци и ние сме живели в заблуда и неведение. Аз разказвам, а ти сама ще прецениш.
Деница кимна в съгласие, а очите й се разшириха от любопитство и нетърпение.
— Учили сме, че всяка една епоха на Живото Дърво продължава триста години, нали?
— Да.
— Така е — отвърна Салистар. — Но ти запитвала ли си се някога, дали такова дърво наистина съществува?
— Дори съм говорила за това с Батбал — засмя се принцесата — преди много години. Още бях дете. Той каза, че Живото Дърво пониква на всеки триста години. Израствало на скрито място някъде в свещените планини Карпонили и за един ден преминавало през всички фази на растеж, докато достигне размери, по-големи от тези на най-големите дървета. На следващия ден изчезвало, за да се появи отново след три века. Благодарение на появата му животът продължавал за още триста години напред. Но, разбира се, това са приказки за деца. Всеки знае, че дървото не съществува. Просто една хубава легенда.
— Но в тази легенда има повече истина, отколкото можеш да предположиш, принцесо — отвърна Салистар и отново разрови огъня с пръчката. — Аз съм виждал с очите си Живото Дърво.
Деница не отговори нищо, а продължи да слуша с внимание Салистар, по чието лице играеха сенки и отблясъци от огъня. Студенината, която той излъчваше, сякаш се бе стопила от топлината на огнените езици и Деница имаше чувството, че говори друг човек — добър и внимателен.
— Но то не израства за един ден, както ти е казал Батбал — продължи Салистар. — Живото Дърво расте и живее като всяко друго дърво. Единствената разлика е, че цъфти и дава плодове веднъж на всеки триста години. Цъфти само едно денонощие, а плодовете му узряват за няма и пет дни след цъфтежа. Било е време, когато Живото Дърво е растяло навсякъде из планината Карпонили, единственото място, където вирее. Но жреците са го унищожили. Организирали са експедиции специално с тази цел. Сега има запазени само няколко екземпляра, които строго се охраняват и се пазят в тайна.
— Но защо? — учуди се Деница.
— Знаете, че ние хората сме се появили за пръв път на Архадиния. Континент, който някога е бил плодороден и богат, с растителност, реки и езера. Ала голям катаклизъм го е потопил наполовина в океана, а оцелялата част се е превърнала в пустиня, негодна за живот.
Деница продължаваше да слуша с внимание, въпреки че Салистар повтаряше неща, които всеки що-годе образован биляр знаеше още от дете.
— Оцелелите се принудили да потърсят друго място за живот — продължи с разказа си Салистар. — Въпреки рисковете и неизвестността те преплували океана с цената на много жертви, но все пак успели да стигнат до нова земя — нашия дом Гелда Валуния — и да донесат със себе си семето на Живото Дърво.
Салистар млъкна за момент и погледна принцесата в очите.
— Всичко, което разказах досега, не е новост за теб, знам това. Но от тук нататък ще чуеш неща, за които не си и помисляла. Жреците са положили много усилия, за да преиначат миналото и да скрият това, което не им изнася да се знае. Когато хората попаднали на Гелда Валуния, те за първи път видели Живото Дърво. Лъжа е, че са го донесли със себе си от Архадиния. Най-малкото, защото това дърво вирее само в планината Карпонили. Стъпвайки на Гелда Валуния, хората открили, че бъдещият им дом вече е обитаван от странна раса, подобна на нашата. Наричали се волобари. Владеели магията до ниво, до което и до днес никой човек не се е добирал. Живеели в земите на днешна Биляра, но волобарската държава се е наричала Дебриагадам. Волобарите били малоброен народ. Жените им можели да раждат само по едно дете през целия си живот, а и това рядко се случвало, защото бездетните сред тях били доста. За сметка на това живеели с десетки години повече от хората и се радвали на дълга младост. Те населявали неголяма територия от континента — предимно държавата си Дебриагадам, рядко се срещали селища или градове извън границите й. Волобарите приели добре хората. Заживели в мир с тях и им помогнали да изградят собствени селища. Дори обучили най-любознателните и способните в тайнствата на магията си. Но все пак били особени, не се смесили с хората. Продължили да водят изолиран от тях живот и не ги допускали да живеят в градовете и селищата си. Волобарите, които управлявали Дебриагадам, владеели най-силната магия и обитавали три свещени места. Едното се е намирало някъде сред върховете на Черната планина в областта Ябрус — там, където отиваме ние. Другото се е наричало академия Лимен Карон, построена в голям град със същото име, а третото е в планините Карпонили — сградата и околността, където се намира сега манастирът на жреците.