Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Салистар се изправи, когато Деница се приближи, и я поздрави с присъщата си иронична и крива усмивка. Но тя не обърна внимание на изражението му, а се озърна предпазливо. Не видя нищо обезпокоително и тихо прошепна:
— Какво искате от мен? — гласът й бе тревожен, този човек я плашеше.
— Не съм съгласен с вас, Деница — той се наклони към нея и тя усети дъха му. — Вие искате нещо от мен, не аз от вас.
— Грешите — тя направи крачка назад и смело го погледна в очите. — Какво ви кара да го мислите?
— Погледнали сте сива в очите, Деница, а никой не ви е казал, че така не бива — изражението му вече беше сериозно, но погледът и тонът му сякаш бяха предназначени за малко детенце, сторило беля.
Тя се стъписа и го изгледа с разширени от учудване очи:
— Но как… как сте разбрали за това?
— Хм, потърсили сте помощта не на когото трябва. Долното племе на така наречените жреци няма да ви помогне. Те мислят единствено и само за себе си.
— Не ми отговорихте на въпроса. Как разбрахте?
— Не ви отговорих, защото нямам такова намерение. Но мога да ви помогна.
Деница се смълча и замисли. Салистар не й харесваше, но желанието й да се отърве от пристъпите победи над предпазливостта й.
— Как ще ми помогнете? — тихо попита Деница.
— Първо трябва да ми се доверите — разсеяно отвърна Салистар и погледът му се зарея из дворцовата градина, — а след това ще научите истината за сивите и връзката им с жреците.
Любопитството започна да човърка Деница и тя несъзнателно седна на пейката.
— Слушам ви.
— Не тук и не сега — очите му сякаш се впиха в нейните и тя изгуби способността да вижда друго освен тях… Когато се осъзна, от Салистар вече нямаше и следа. Небето бе притъмняло и хладен ветрец разбърка косите й. Деница се изправи и тръгна към двореца. Очите й се напълниха със сълзи. Страхът се запромъква като тънка студена нишка в сърцето й.
Асура, свита на кълбо, се пробуждаше от краткия си сън. Скоро щяха да се появят сивите, за да й донесат еликсир. Бе ги призовала. Гладът й нарастваше, тя усещаше края. Още няколко дни й оставаха, преди да тръгне на път. Майката се размърда и надигна. От устата и се понесоха задавени хрипове. Асура беше единствената оцеляла. Бе се крила и спотайвала през всичките тези години. А сега бе дошло времето да продължи рода си. Идваше времето на новата майка. Асура помнеше къде е дървото, но пътят бе дълъг.
Бакуриан, предводителят на Уголия, примижа, оглеждайки външната стена на Артебос. Нямаше много време за губене. Трябваше да вземе важно решение. Той се извърна и хвърли поглед към огромната войска, която бе повел. Вече два дни обсаждаха града и заемаха позиции, но той все още не беше решил дали да атакува. През нощта се срещна с пратеник на неочакван и могъщ съюзник, който се появи изневиделица и му даде идея, която сега обмисляше внимателно. Махна с ръка към придружителя си, който побърза да се приближи.
— Намери Тобел и го доведи в шатрата ми — нареди Бакуриан и с бързи крачки се отправи към срещата с първия си министър, който все още не смееше да се появи пред него от онази нощ, когато го посети учителят Татра.
Министърът не се забави, бързо дотича в шатрата. Бакуриан едва се бе отпуснал върху меките кожи, когато чергилото се отметна и придружителят направи път на Тобел. Бакуриан нетърпеливо прекъсна поздрава му:
— Седни, трябва да обсъдя нещо с теб.
Тобел седна срещу господаря си. В скованата му стойка се усещаше напрежение. Министърът нямаше желание да говори с Бакуриан, чието избухване го бе обидило и озлобило, но нямаше избор и с внимание зачака да чуе какво иска да му съобщи кан-предводителят. Щом Тобел се настани, Бакуриан започна да излага плана си:
— Знаеш, че целите ми са две: Истрос и манастира Карпонили.
Тобел кимна в съгласие. Бакуриан продължи:
— Защо да хвърлям силите си в Артебос тогава?
— Пътят към Истрос минава оттук и ако не атакуваме града, а се опитаме да ги отминем, те ще ни подгонят в гръб и ще попаднем в засада. От Истрос сигурно вече са тръгнали насам. Ще се озовем между двете войски — на Артебос и на Истрос. Не можем да ги подминем.