Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Свидела едва успя да прикрие презрението си към заключенията на Деви, но се овладя и продължи с равен глас:
— Както искаш, но моят съвет е да не бързаш да пишеш на Иртхитюин за изчезването й.
Деви се замисли, наведе се, написа няколко реда и запечата плика с печата си. Извика една от кан-придружителките и й предаде писмото:
— Да се изпрати на кан-предводител Умар — нареди царицата и се отпусна назад в креслото.
— Нека кан-предводителят реши дали да уведомим двореца Исиней за изчезването на Деница, но аз го помолих да не отлага. Те са й родители и имат право да знаят — каза Деви, когато придружителката излезе.
Свидела кимна:
— Решението ти е правилно. Умар би изчакал, преди да изпрати тази вест в Онгалада. Все още има шанс Деница да бъде намерена.
Докато седеше край пътя, докато размишляваше и съзерцаваше как животът тече покрай него, близо до него спря колесница. Един човек излезе от нея, въздъхна уморено и го попита:
— Може ли да седна до теб да си почина? — но дори не изчака отговора и седна до него:
— Откога си тук?
— Отдавна — отговори той. — Конят ми се спъна в един камък и колесницата ми се преобърна. Сега мисля дали аз съм виновен, дали каменистият път, дали конят, или съдбата?
— Е, след като толкова отдавна мислиш, какво реши? Кой е виновен?
Той повдигна рамене:
— Колкото повече мисля, толкова повече се обърквам.
— Тогава защо продължаваш да мислиш, а не продължиш пътя си?
— Защото ме е страх, че ако тръгна, без да съм намерил отговора, отново ще падна.
Човекът до него поклати глава:
— На твое място аз бих се страхувал не че отново ще падна, а че няма вече да стана.
Той се обърна и някак надуто отвърна:
— Защо? Аз мога да стана, когато си поискам.
— Да, но първо трябва да решиш дали искаш, дали трябва, дали тук е по-добре, или там, където ще отидеш.
Като каза това, човекът се изправи, качи се на колесницата си, махна му с ръка и се изгуби по пътя.
XI глава
Гелда Валуния
Докато писмото на кан-царица Деви пътуваше към външния град, двама конници препускаха по прашния път на изток от град Юртия, в подножието на планината Ервелас. Това бе най-краткият път за област Ябрус и Черната планина, но пътуващите в тази посока рядко го използваха, защото бе стръмен и неравен. Край него нямаше нито една кръчма, където човек да се измие, да отдъхне и да изпие чаша квесел, та да накваси прашасалото си гърло. Но тези двамата яздеха уверено, личеше си, че бързат и неудобствата по пътя не ги интересуват.
Бяха изминали вече три дни, откакто Деница избяга от двореца Юртия с помощта на Салистар. Той бе обещал да й разкрие всичко, което знае за сивите, и тя го последва без колебание. Но времето минаваше, а той все още не бе изпълнил обещанието си, защото през деня спираха само за кратко и продължаваха да яздят. Все още бяха много близо до града и имаше опасност да ги заловят. А вечер бяха толкова изтощени, че веднага след като заситеха глада си, заспиваха.
Слънцето клонеше към залез. Тук-там се забелязваха изгряващите вече кълбета вечна светлина. Сенките по земята ставаха все по-тъмни. Деница, на която не й се налагаше да пътува често и с толкова кратки почивки, се чувстваше изтощена, но се стараеше да не го показва. Стоически понасяше дългия и труден път.
Салистар препускаше на няколко крачки пред нея и тя с облекчение видя, че й дава знак да се отбият от пътя. Намериха една закътана поляна, където разседлаха конете. За тях имаше хубава сочна трева, а Салистар успя да събере достатъчно дървета и клони за един голям и топъл огън. През това време Деница отдъхваше от тежкия път, увита в дебела кожа. Въпреки топлите дни, привечер ставаше хладно и остър вятър брулеше клоните на дърветата. Най-после Салистар седна до нея и извади от мешката си големия бут осолено еленско, от което ядяха вече трета вечер. Но поради глада и умората им се стори, че опитват най-вкусното месо. Когато се наситиха и напиха с вода, принцесата подложи един кат дрехи под главата си, уви се плътно с кожата и с уморен глас каза:
— Спокойни сънища.
Салистар я погледна изпод вежди и не отговори. Хванал един клон в ръка, той разгори огъня и се вгледа замислен в пламъците. Деница, не получила отговор, се извърна към него и го погледна:
— Какво има?
— Мисля, че е време да научиш това, което знам за сивите — отговори й Салистар.