Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Загарада звучеше развълнувано:
— Колко пъти да ти повторя, Безмер, търсих го навсякъде. Не го е взела със себе си в пещерите, тук също го няма. Единственият начин е да я попитам.
— Сигурна ли си, че майка ти ще се съгласи да ми го продаде? Ще платя в злато колкото трябва.
— Защо да не се съгласи? Не виждам причина да не го продаде, но все пак трябва да я попитам.
— Погледни пак — нещо прошумоля, сякаш разгъваше хартия. — Сигурна ли си, че това е медальонът?
— Да, същият е. И дървото от едната страна, и кръговете от другата — също като на тази рисунка. Но ти не ми казваш защо ти е. И откъде имаш тази рисунка?
Гласът на Безмер стана студен:
— Не ме питай нищо, момиче. Намери го и аз ще платя добре за него. Това е достатъчно. И нито дума на никого. Разбра ли?!
Разговорът на Загарда и Безмер накара Ермиар да си спомни верижката с медальона, който му даде лудата майка на момичето. Извади го от пазвата си и го стисна в юмрук. Дали не говорят за това? Ермиар отново се заслуша.
— Добре, но защо не ми кажеш, нямаш ли ми доверие? — думите й прозвучаха с тон, в който се долавяше такава мъка и горчива безнадеждност, че Ермиар се стъписа. Трябва да е много влюбена, помисли си той, макар че на самият него до този момент не му се беше случвало да се влюби.
Безмер сякаш не чу последните й думи:
— Късно е. Ще те изпратя.
Ермиар бързо се измъкна от къщата и се сви в един храсталак. Изчака да отминат и когато тропотът на конете им заглъхна, се върна в постройката. Първото, което забеляза, щом влезе в стаята на Безмер, бе един лист на масата. Личеше си, че е много стар: краищата му бяха оръфани и като по чудо се крепеше цял, без да се разпадне. Той го разгъна с интерес. На листа бяха нарисувани, доста избелели, но ясни, изображенията на неговия медальон от двете страни. Сега вече се убеди, че това, което търсеха Безмер и Загарда, се намира у него. За какво ли му е на Безмер, та е готов да го купи със злато? Въпросите, довели го тук, станаха с един повече. Ермиар бързо излезе и се върна в къщата. Очакваше го дълга нощ. Не трябваше да заспива, за да последва Безмер на сутринта и да удовлетвори нарастващото си любопитство.
Ермиар прекара неспокойна нощ. Ту заспиваше, ту се стряскаше и проверяваше дали не е дошло утрото. Когато небето просветля, той се изправи и зачака появата на Безмер в двора. Не мина много време и силуетът на Безмер се очерта в отвора на вратата. Мъжът се протегна и дълга прозявка изкриви лицето му. Набързо оседла жребеца си и бавно потегли по улицата. Ермиар изчака известно време, колкото да се увери, че Безмер се намира на достатъчно разстояние, за да не го усети, и тичешком отиде при коня си. Не се наложи да гадае накъде отива Безмер, защото тропотът на коня му кънтеше из самотните улици. Ермиар поведе внимателно своя жребец за юздите, следвайки звука. Когато шумът заглъхна, той се метна на коня и ускори ход. Стигнал до края на селото, Ермиар едва успя да зърне изчезващия сред дърветата Безмер. За радост на преследвача в меката пръст ясно личаха дирите на коня и не се наложи да бърза, за да не го изгуби от поглед. Яздейки по следите, Ермиар забеляза, че водят към реката, и то точно към мястото, където го бе изхвърлила. Спомни си, че тогава Безмер като че ли намери нещо, но когато двамата със Загарда го забелязаха, бързо се изправи и се върна при тях. Този спомен възбуди още по-силно любопитството му.
Следвайки дирите, стигна до нещо, което със сигурност не беше там предишния път. Тревата, по която досега вървеше, свършваше пред широк път от големи каменни правоъгълници. Ермиар скочи от коня и се наведе да го разгледа отблизо. Отстрани на пътя бяха изхвърлени буци пръст и коренища, което го наведе на мисълта, че някой, най-вероятно Безмер, го е разчистил от земята и тревата, които доскоро са го скривали. Качи се отново на коня и продължи да язди встрани от пътя, следвайки посоката му. Премина близо до мястото, където го изхвърли реката, като се оглеждаше внимателно за Безмер, но той сякаш бе изчезнал. Каменната алея го отведе до скалите, близо до брега. На едно дърво в подножието им беше завързан конят на Безмер, но самият той не се виждаше никъде. Ермиар скочи от коня си и го поведе навътре между дърветата. Завърза го така, че да не се вижда, и се върна до скалите. Огледа ги, но не забеляза нищо странно или особено. Никакъв отвор на пещера, нищо. Краят на каменния път опираше в обраслата с бръшляни скала пред него. Той се приближи към скалата и за всеки случай я опипа, натисна, но тя си стоеше непоклатимо на мястото. Продължи да оглежда и с периферното си зрение долови някакво движение встрани от пътя, близо до скалите. Учудиха го буците пръст, хвърчащи иззад храстите. Внимателно се приближи и когато стигна до мястото, разбра, че някой копае яма, и то доста дълбока, като съдеше по това, че копаещият не се виждаше, а бе изцяло под земята.