Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Ричард беше по средата. Грач го следваше по петите, Улик и Иган вървяха най-отпред, Кара и Бердин от лявата му страна, а Хали и Райна от дясната. Подредбата не беше случайна. Улик и Иган настояваха да застанат от двете му страни, тъй като бяха личната му охрана. Четирите жени не се съгласиха и казаха, че те ще са последният защитен обръч около Господаря Рал. На Грач му беше все едно къде ще върви, стига да е близо до Ричард. Наложи се Ричард да повиши глас, за да прекъсне спора им. Заповяда на Улик и Иган да вървят напред, за да проправят път, Морещиците трябваше да застанат от двете му страни, а Грач щеше да му пази гърба, тъй като бе най-висок и можеше да вижда и над главите им. Всички изглеждаха доволни, убедени, че са заели позициите, от които най-добре ще защитават своя Господар.
Улик и Иган вървяха с отметнати назад наметала, за да се виждат мускулестите им ръце с металните обръчи с шипове над лактите, но държаха мечовете си в ножниците. Четирите жени, облечени от глава до пети в кървавочервена кожа с жълта звезда и полумесец на стомаха, стискаха в ръцете си, облечени в червени кожени ръкавици, Агиелите си.
Ричард добре познаваше болката от стискането на Агиел. Точно както Агиелът на Дена, който тя по-късно му бе подарила, му причиняваше болка всеки път щом го вземеше в ръка, така и тези жени не можеха да се докосват до своите Агиели, без магията да им причинява болка. А болката — Ричард знаеше това — беше влудяваща. Морещиците бяха научени да я понасят и се гордееха с тази си способност.
Той се опита да ги убеди да не държат Агиелите си в ръка, но те не искаха и да чуят. Вероятно можеше да им заповяда, но това щеше да означава да им отнеме част от върнатата свобода. А не му се искаше да го прави. Ако решат да оставят Агиелите си, трябваше да е по тяхно желание. А той не мислеше, че ще пожелаят. След като вече толкова време носеше Меча на истината, Ричард можеше да разбере, че желанията често се разминават с принципите. Той мразеше меча и искаше да се отърве от него, да избяга от нещата, които прави с него, от онова, което му причинява това оръжие. Но в същото време се бореше всячески да го запази.
Пред четвъртитата двуетажна сграда, която командващите на Д’Харанската армия бяха избрали за свой щаб, сновяха петдесет — шейсет отряда войници. Пред входа стояха на пост шестима стражи. Без да забавя ход, Ричард и малката групичка около него се врязаха сред войниците и се отправиха право към стълбите на главния вход. Всички се отдръпваха от пътя им с изненадани лица. Явно не се паникьосваха като хората на пазара, но повечето отстъпваха назад без колебание. Погледите на четирите жени отблъскваха онези, които не помръдваха, по-успешно от стоманени остриета. Някои от мъжете стиснаха дръжките на мечовете си, но все пак се поместиха назад.
— Път за Господаря Рал! — провикна се Улик.
Войниците отстъпиха в безредие още по-назад. Смутени, но без желание да рискуват, неколцина сведоха глави.
Ричард се бе съсредоточил и наблюдаваше изпод качулката на пелерината си.
Преди някой да се осмели да ги спре или да ги попита нещо, вече бяха минали през тълпата войници и се изкачваха по десетината стъпала към семплата желязна врата. На горната площадка един от стражите реши, че не е сигурен, че трябва да ги пуска вътре, и се изпречи пред вратата.
— Ще почакате…
— Направи път на Господаря Рал, глупако! — изръмжа Иган, без да забавя крачка.
Очите на стража се втренчиха в металните обръчи над лакътя му.
— Какво…?
Продължавайки със същата крачка, Иган го бутна назад и го отстрани от пътя си. Онзи се прекатури през парапета. Двамата му другари успяха да отскочат встрани в последния момент, а останалите трима бързо отвориха вратата и разчистиха пътя.
Ричард се намръщи. Беше казал на всички, дори на Грач, че не иска никой да пострада, освен ако не е крайно необходимо. Сега си зададе въпроса каква ли е представата на всеки от тях за „необходимо“.
Войниците във вътрешността на сградата, чули глъчката пред вратата, се спуснаха натам по слабо осветените коридори. При вида на Улик и Иган и металните обръчи над лактите им никой не извади оръжие, но явно малко остана да го направят. Заплашителният рев на Грач ги забави, а видът на четирите Морещици, облечени в червени кожи, ги спря.
— Генерал Рейбич! — каза кратко Улик.
Неколцина от мъжете пристъпиха напред.
— Господарят Рал иска да се види с генерал Рейбич — тихо, но властно каза Иган. — Къде е той?