Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Никой не може да прилича на госпожа дофината! — извика възторжено младият човек.

— Помисли.

Филип помисли.

— Не — каза той.

— Ами… на Никол например?

— О, странно наистина! — извика Филип изненадан. — Да, всъщност Никол има нещо общо с прочутата пътничка. О, тя е толкова далече, толкова под нея! Но откъде бихте могли да знаете това, татко мой?

— Дължа го на един магьосник.

— На един магьосник? — попита Филип учуден.

— Да, който в същото време ми бе предрекъл твоето идване.

— Чужденецът? — попита плахо Андре.

— Чужденецът. Това да не е човекът, който беше до вас, когато пристигнах, господине, и който дискретно се оттегли при моето приближаване.

— Именно, но довърши разказа си, Филип, довърши го.

— Може би е по-добре да направим някои приготовления? — каза Андре.

Но баронът я възпря с ръка.

— Колкото повече се приготвяме, толкова по-смешни ще бъдем — каза той. — Продължете, Филип, продължете.

— Добре, татко мой. Върнах се в Страсбург, изпълних поръчението си, предупредиха управителя господин Дьо Стенвил, който веднага дотича. Тъкмо когато управителят, предупреден от един пратеник, пристигаше на насипа, се чу тропот, кортежът започна да се появява и ние изтичахме към портата на Кел54. Аз бях близо до управителя.

— Господин Дьо Стенвил — каза баронът. — Но почакай, аз познавах един Стенвил…

— Зет на министъра, на господин Дьо Шоазьол.

— Точно той — продължавай — каза баронът.

— Госпожа дофината, която е млада, несъмнено обича младите лица, защото изслуша разсеяно комплиментите на господин управителя и прикова очи върху мен, а аз се бях отдалечил от уважение.

— Нали това е господинът — попита тя, като ме посочи, — който беше изпратен да ме посрещне?

— Да, госпожо — отвърна господин Дьо Стенвил.

— Приближете се, господине! — каза тя.

Аз се приближих.

— Как ви наричат? — попита госпожата с очарователен глас.

— Рицаря Дьо Таверне Мезон-Руж — отговорих аз, заеквайки.

— Запишете това име във вашия бележник, скъпа моя — каза госпожа дофината, като се обърна към една стара дама, за която знаех, че е графиня фон Лангерсхаузен, нейна гувернантка, и тя наистина отбеляза името ми в своите записки. После тя се обърна към мен: „О, господине в какво състояние ви е довело това ужасно време! Укорявам се, като си помисля, че заради мен сте страдали толкова много.“

— Колко любезно от страна на госпожа дофината. И какви очарователни думи! — извика Андре, като плесна ръце.

— Аз даже ги запомних дума по дума — каза Филип, — с интонацията, с израза на лицето, които ги придружиха, всичко, всичко, всичко!

— Много добре! Много добре! — промърмори баронът със странна усмивка, в която личаха едновременно глупавото бащино самодоволство и лошото мнение, което той имаше за жените, дори и за кралиците. — Добре, продължавайте, Филип.

— Какво отговорихте вие? — попита Андре.

— Не отговорих нищо, поклоних се до земята, а госпожа дофината отмина.

— Как! Нищо не сте отговорили? — извика баронът.