Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Гласът ми ме беше напуснал, татко мой, цялото ми същество се събра в сърцето ми, което усещах да бие силно.

— По дяволите, ако аз на вашите години, когато бях представен на принцеса Лежинска, не знаех какво да кажа!

— Вие сте много духовит, господине — каза Филип, покланяйки се.

Андре стисна ръката му.

— Възползвах се от заминаването на Нейно величество, за да се върна в жилището си и да се преоблека там, защото действително бях така мокър и изцапан с кал, че предизвиквах съжаление.

— Бедни братко — пошепна Андре.

— През това време — продължи Филип — госпожа дофината бе пристигнала в кметството и приемаше приветствията на жителите. След като се бяха изчерпали приветствията, дойдоха да я предупредят, че е сервирано, и тя седна на масата. Един от моите приятели, сержантът на полка, същият, който ме бе изпратил да посрещна Нейно величество, ме увери, че принцесата е погледнала няколко пъти, търсейки ме сред редиците офицери, които присъстваха на обяда й. „Не виждам — казала Нейно величество, след като няколко пъти подновила напразно това търсене — младия офицер, който бе изпратен насреща ми тази сутрин. Не му ли бе казано, че бих желала да му благодаря?“ Сержантът се приближил. „Госпожо — казал той, — господин лейтенантът Дьо Таверне трябваше да се върне вкъщи, за да се преоблече и да се представи след това по по-подходящ начин пред Ваше кралско величество.“ Миг след това аз влязох. Бях само от пет минути в залата, когато госпожа дофината ме забеляза. Тя ми направи знак да отида при нея и аз се приближих. „Господине — ми каза тя, — ще ви бъде ли неприятно да ме последвате в Париж? — О, госпожо — извиках аз. — Напротив, и това ще бъде първото щастие за мен. Но аз съм на служба, в гарнизона в Страсбург и… — От кого зависите? — От военния управител. — Добре… Ще уредя това с него.“ Тя ми махна с ръка и аз се оттеглих. Вечерта тя се приближи до управителя. „Господине — му каза тя, — искам да задоволя един мой каприз. — Кажете този каприз и това ще бъде заповед за мен, госпожо. — Е добре, дадох обет, че ще взема на служба при мен първия французин, който и да е, когото ще срещна, стъпвайки на френска земя, и ще го даря със щастие, него и семейството му, ако все пак е във властта на принцовете да даряват щастие на някого. — Принцовете са наместници на Бога на земята. Но кой е човекът, който е имал щастието първи да срещне Ваше величество? — Господин Дьо Таверне Мезон-Руж, младият лейтенант, който трябваше да ви предупреди за моето пристигане.“ От този момент аз не напуснах вратата на нейната карета.