Убийствено просто

— Трябва да получа разпечатката следобед — отвърна Брансън.

— Номер дванайсет?

Грейс вдигна поглед и видя сервитьорката, която държеше поднос с храната им. Пържола и пудинг с бъбреци за него, риба меч и салата за Глен.

Рой разряза лоения пудинг с ножа си и моментално от него изригнаха пара и сос.

— Това на чинията ти е моментален инфаркт — смъмри го Брансън. — Знаеш ли какво е лойта? Телешка сланина. Бла.

Рой си сипа малко горчица в чинията и отбеляза:

— Проблемът не е в това какво ядеш, а в това, че се притесняваш какво ядеш. Притеснението те убива.

Брансън набоде на вилицата си малко риба и я пъхна в устата си. Докато дъвчеше, приятелят му продължи:

— Четох, че количеството живак в морската риба е достигнало опасно ниво заради замърсяването. Не трябва да ядеш риба повече от веднъж седмично.

Глен забави дъвченето, видимо притеснен.

— Къде го прочете?

— Мисля, че беше доклад, публикуван в „Нейчър“. Това е може би най-уважаваното научно списание в света — Грейс се усмихна, наслаждавайки се на изражението на приятеля си.

— Мамка му, ние ядем риба почти всяка вечер. Живак?

— Накрая ще станеше като термометър.

— Това въобще не е смешно… имам предвид — той бе прекъснат от две поредни изпиуквания.

Грейс измъкна мобилния си телефон от джоба и се втренчи в екрана.

Защо не отговори на съобщението ми, голямо момче? Клодин XX

— Господи, само това ми липсва — въздъхна той. — Сварена зайка18.

Брансън вдигна вежди.

— Здравословно месо е заешкото. Понеже расте сред природата.

— Тази въобще не е здравословна и не яде месо. Имам предвид зайка, откачалка, която ти се лепва като в онзи стар филм с Глен Клоуз.

— „Фатално привличане“? Майкъл Дъглас и Ан Арчър, 1987 г. Страхотен филм — даваха го по „Скай“ в неделя.

Грейс му показа съобщението. Приятелят му се ухили.

— Голямо момче, а?

— Не е стигнало толкова далеч и няма и да стигне.

В този момент иззвъня мобилният телефон на Брансън. Той го извади от джоба на якето си и се обади:

— Глен Брансън. Да? Добре, супер, ще съм там след час — той затвори и остави телефона си на масата. Погледна към Грейс и каза: — Току-що е пристигнала разпечатката от „Водафон“ на телефона на Майкъл. Искаш ли да дойдеш с мен и да ми помогнеш с нея?

Старши детективът се замисли за миг и погледна графика си на своя „Блекбъри“. Беше си оставил следобеда свободен, имаше намерение да се занимава с някои документи по процеса срещу Суреш Хюсеин, които Алисън Воспър бе поискала на срещата в 12:30 часа, а след това да прочете доклада по случая Томи Лайтъл. Но той беше чакал двайсет и седем години и един ден така или иначе нямаше да промени нещата кой знае колко. Докато изчезването на Майкъл Харисън беше спешно. Въпреки че не познаваше героите на тази история, той се чувстваше съпричастен. Особено спрямо годеницата; много добре знаеше колко е мъчително, когато любим човек е в неизвестност. Ако в този момент имаше някакъв начин да помогне, трябваше да го направи.