Убийствено просто
- Автор: Джеймс Питер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствено просто». Краткое содержание книги:
— Вероятно просто се е опитвала да го предпази. Да покрие шефа си — и годеника си — Грейс се разсея за момент от звука на поредния пристигнал имейл. След това се замисли. — Какво е предположението ти до момента?
— Следните вероятни сценарии: възможно е приятелите му да си отмъщават и да са го вързали някъде. Или да е станала някаква злополука с него. Или пък го е хванало шубето и се е чупил. Или Кайманите фигурират някъде във всичко това.
Грейс отвори един от имейлите, който имаше знак за спешност и беше от шефката му, Алисън Воспър. Питаше дали е свободен за кратка среща в 12:30 часа. Написа й, че е свободен, докато говореше с приятеля си.
— Съдружникът, Марк Уорън, би трябвало да знае, ако са планирали някакъв номер, като да го вържат на дърво или нещо такова.
— Госпожица Харпър казва, че той знае, че са планирали нещо, но не знае на какво са се спрели.
— Провери ли кръчмите, които са посетили?
— Ще го направя днес.
— Записите от пътните камери?
— Започвам и с това.
— Провери ли микробуса?
От изражението на внезапна паника по лицето на Брансън старши детективът разбра, че не е.
— Защо, по дяволите, не си го направил? Не е ли това първото място, което да погледнеш?
— Да, прав си. Още не съм набрал скорост по този случай.
— Пусна ли го за издирване?
— Да, снимката му беше разпространена тази сутрин. Сложихме го на сигнал за изчезнали хора.
Грейс се почувства така, сякаш черен облак се стоварва отгоре му. Изчезнали хора. Всеки път, когато чуеше фразата, тя му въздействаше и отново връщаше всичко в съзнанието му. Помисли си за тази жена, Ашли, която Брансън описа. Ден преди сватбата нейният човек е в неизвестност. Как ли се чувства?
— Глен, ти каза, че човекът е майтапчия — възможно ли е това да е някакъв номер и той да изникне, ухилен до уши?
— При положение, че четирима от най-добрите му приятели са мъртви? Трябва да е доста извратен — Брансън погледна часовника си. — Какво ще правиш през обедната си почивка?
— Освен ако не получа обаждане от Джулия Робъртс, най-вероятно ще съм свободен… о, при положение, че Номер 27 не ме задържи повече от половин час.
— Как е очарователната Алисън Воспър? Грейс го изгледа безизразно и сви рамене.
— По-кисела, отколкото сладка.
— Някога мислел ли си да я изчукаш?
— Да, около една наносекунда — или дори фемтосекунда — не е ли това най-малката единица време, която съществува?
— Може да е добре за кариерата ти.
— Ще измисля нещо по-добро.
— Като например?
— Като например да не се опитвам да чукам заместник-началника.
— Гледал ли си Сюзън Сарандън в „Лунната миля“?
— Не си го спомням.
— Тя ми напомня за Сюзън Сарандън в този филм. Хареса ми, беше добър. Искаш ли да отидем заедно до хранилището за конфискувани коли по обяд и да поговорим още по пътя? Ще ти взема халба бира и суперсандвич.
— Обяд в хранилището за коли? Уау, това доказва онова, което си помислих, когато видях вратовръзката ти. Наистина имаш стил.
26
Водата продължаваше да се покачва. Майкъл изчисли, че нивото й се повишава с два сантиметра на всеки три часа. Сега беше точно под ушите му. Трепереше от студ, тресеше го.
Беше работил бясно през нощта, стържейки със стъклото, и сега беше стигнал до последното парче от бутилката уиски, а ръцете го боляха от умора. Беше направил дълбок жлеб в дървото, но все още не го беше пробил.
Беше си създал ритъм, два часа работа, половин час почивка, като си представяше, че плава. Но губеше. Водата се покачваше по-бързо, отколкото се разширяваше дупката. Главата му щеше да е под вода, преди да стане достатъчно дълбока да се провре през нея.
На всеки петнайсет минути натискаше копчето предава на уоки-токито. Всеки път чуваше само пращене.
Сега беше 11:30 часът сутринта. Петък.
Той стържеше и непрекъснато се сипеха стъкло на прах и мокра почва, а последното парче стъкло намаляваше с всяка изминала минута, докато той не спираше да мисли. Когато стъклото свършеше, все още му оставаше катарамата на колана. А когато тя също свърши, с какви други инструменти можеше да дълбае дървото? Стъклото на фенерчето? Батериите?
Чу се рязко изсъскване, когато уоки-токито се върна към живот и отново долетя фалшивият американски акцент:
— Привет, приятел, как я караш?
Този път го позна.
Майкъл натисна копчето предава.
— Дейви? — каза той. — Ти ли си?
— Точно гледам новините по телевизията — уведоми го Дейви. — Показват една катастрофирала кола, при която отидохме с баща ми във вторник! Човече, това беше страшна катастрофа! Всички са мъртви, а един е в неизвестност!