Убийствено просто
- Автор: Джеймс Питер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствено просто». Краткое содержание книги:
Майкъл внезапно сграбчи предавателя, напрегнат докрай.
— Дейви? Каква беше колата?
— Форд транзит. Човече, беше помляна!
— Кажи ми повече, Дейви.
— Имаше един, който се подаваше през предното стъкло, половината му глава липсваше. Леле, направо се виждаше как изтича мозъкът му. Веднага разбрах, че е пътник. Само един оцелял, но и той е умрял.
Майкъл се разтресе неконтролируемо.
— Този, който е в неизвестност. Знаеш ли кой е?
— Ъхъ!
— Кажи ми кой е?
— Трябва да вървя след минута, отивам да помагам на баща ми.
— Дейви, чуй ме. Аз може да съм този човек.
— Ебаваш ли ме?
— Как се казва той, Дейви?
— Ъ… не знам. Само казват, че утре щял да се жени.
Майкъл затвори очи. О, не, Господи, о, не.
— Дейви, тази катастрофа — тази катастрофирала кола — около девет часа във вторник вечерта ли я видя?
— Кажи-речи.
С нов прилив на настойчивост Майкъл поднесе уоки-токито до устата си.
— Дейви, аз съм този човек! Аз съм този, който се жени утре!
— Ебаваш ли ме?
— Не, Дейви. Слушай ме внимателно.
— Трябва да вървя — ще говорим по-късно.
Майкъл му изкрещя:
— ДЕЙВИ, НЕ СИ ОТИВАЙ, МОЛЯ ТЕ, НЕ СИ ОТИВАЙ! ТИ СИ ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО МОЖЕ ДА МЕ СПАСИ!
Отговори му тишина. Чуваше се само пращенето, което му подсказваше, че непознатият още е на линията.
— Дейви?
— Трябва да тръгвам, схващаш ли к’во казвам?
— Дейви, нуждая се от помощта ти. Ти си единственият човек на този свят, който може да ми помогне. Искаш ли да ми помогнеш?
Отново продължително мълчание. След което се чу:
— Как каза, че ти е името?
— Майкъл Харисън.
— Току-що казаха името ти по телевизията!
— Имаш ли кола, Дейви? Можеш ли да караш?
— Баща ми има камион.
— Може ли да говоря с баща ти?
— Ъ… аз… не знам. Той е доста зает, трябва да излезем и да изтеглим една катастрофирала кола.
Майкъл мислеше отчаяно как да се справи с този образ.
— Дейви, искаш ли да станеш герой? Искаш ли да те дават по телевизията?
Гласът стана глуповато весел.
— Аз по телевизията? Искаш да кажеш да съм като кинозвезда?
— Да, можеш да станеш кинозвезда! Просто ми дай да говоря с баща ти и аз ще му кажа как можеш да станеш кинозвезда. Защо не го повикаш и не му дадеш да говори по уоки-токито? Какво ще кажеш?
— Де да знам.
— Дейви, моля те, доведи баща ти.
— Има проблем. Баща ми не знае, че съм взел станцията, разбираш ли, много ще се ядоса, ако разбере, че е у мен.
Майкъл се опита да го поласкае:
— Мисля, че баща ти ще се гордее с теб, ако знае, че си герой.
— Смяташ ли?
— Смятам.
— Трябва да вървя. До скоро! Край!
Станцията отново замлъкна.
Молейки с цялото си сърце, Майкъл крещеше:
— Дейви, моля те, Дейви, не ме оставяй, моля те, извикай баща ти, моля те, Дейви!
Но Дейви го нямаше.
27
Ашли седеше с безизразна физиономия в старо, дълбоко кресло в малката всекидневна в къщата на майката на Майкъл и гледаше невиждащо през пелена от сълзи. Погледна без апетит недокоснатата чиния с бисквити на масичката, сетне очите й се насочиха към цветната снимка на полицата над имитиращата камина електрическа печка, на която дванайсетгодишният Майкъл беше на колело, и накрая се загледа през тюлените пердета навън, където отвъд шибаната от дъжда улица се простираха спортните площадки точно под брайтънския колодрум.
— Шивачката ще дойде в два — каза тя. — Какво според теб трябва да направя?
Отпи от кафето си и изтри очите си с хартиена кърпичка. Бобо, дребният бял ши-тцу с панделка на главата, погледна към Ашли и изскимтя умолително за бисквитка. В отговор тя погали меката козина по коремчето му.
Джил Харисън седеше на края на дивана срещу нея. Беше облечена в безформена бяла тениска, долнище на анцуг и евтини гуменки. Тънка лента от дим се извиваше от цигарата между пръстите й. Диамантеният й годежен пръстен, прекалено голям, за да е истински, проблясваше до тънка златна сватбена халка. На китката й висеше широка гривна.
Говореше дрезгаво с груб съсекски акцент и в гласа й се усещаше колко е напрегната.
— Той е добро момче. Никога не е изоставял никого през целия си живот — това казах на полицаите, които идваха при мен. Той не е такъв — Джил поклати глава и си дръпна силно от цигарата. — Обича шегите… — засмя се тя кисело. — Като малък беше истински кошмар с пърдящите възглавнички. Винаги стряскаше хората. Но не е такъв, Ашли, не би избягал.
— Знам.
— Нещо му се е случило. Момчетата са му направили нещо. Или той също е претърпял злополука. Не е избягал от теб. В неделя беше тук, пихме чай заедно. Казваше ми колко много те обича, колко е щастлив, благословен да е. Ти го направи толкова щастлив. Разказваше ми за къщата, която си намерила извън града и искате да купите, описваше ми плановете ви за нея — дръпна си отново от цигарата и се изкашля. — Той е изобретателно момче. Откакто баща му… — тя сви устни и Ашли разбра, че наистина й е трудно да говори за това. — Откакто баща му — казвал ли ти е за това?